— За кого говорите вие?
— За Мария Лъчезарна.
— Но това е друга работа!
Разсмяхме се над взаимното недоразумение.
Отново млъкнахме. Тишината се нарушаваше само от тропота на копитата и подрънкването на шпорите и оръжията.
Зоркият поглед на Линкълн различи тъмни фигури пред нас и ми съобщи за това. Заповядах да спрем.
— Кой е там? — извика Раул, познавач на тукашните места. Той вървеше пред нас като водач.
— Приятел — се чу отговор.
— Елате — извиках аз.
Човекът се приближи. Познах в него водача, когото по-рано ни беше дал дон Розалес. Той ми връчи записка. Като излязохме на откритото място, аз я разгънах, но не можах да я прочета при светлината на луната, тъй като беше написана с молив. Зрението на Клелей не се оказа по-добро от моето.
— Почакайте — каза водачът, като отстъпи в тъмната сянка на дърветата. Той сне широкото си сомбреро, похлупи с него летящо кокуйо — светещо насекомо на тропиците — и ми го подаде. „Не хапе“, успокоително ми каза той. Взех блестящото със златистозелена светлина насекомо и го поднесох към хартията, но буквално нищо не можах да прочета при тази слаба светлина.
— Та тук трябват най-малко цяла дузина — казах на водача.
— Не, господине, едно е достатъчно. Ето тъй — възрази той, взе насекомото и полека го притисна до хартията. То засвети ярко, изведнъж образува върху хартията светъл кръг няколко сантиметра в диаметър.
Наведох се към писмото и прочетох следните няколко думи, написани на испански:
„Съобщих за положението ви на американския командир.“
— От дон Розалес?
— Да, сеньор.
— Благодаря, приятелю. Вземете за услугата — връчих му златна монета.
— Напред!
Възобнови се дрънкането на шпорите и тропотът на копита и ние продължихме пътя си сред мрачните дървета.
Глава XIV
ГВАДАЛУПА И МАРИЯ
След половин час стигнахме плантацията на дон Розалес. Тук бе по-светло и много по-просторно. Тропическата мека лунна светлина покриваше цялото видимо пространство. Отвсякъде се разнасяше благоухание. Славей продължаваше благозвучната си песен.
Сега вървяхме по голяма равнина, която по-рано е била плантация за ванилия. Напусната от няколко години, сега представляваше пустош, обрасла с кактуси и акации. Тук-там все още се срещаха и ванилови дръвчета. Полусъбореният бент на водопровода свидетелствуваше за предишната грижовност на стопанина по напояването на плантацията. Дълги редове от палмови и портокалови дървета, изпод които поглеждаха жасмин и диво грозде, показваха границите на различните ниви. От неподвижните клони висяха гроздове и кичури ароматни цветове. Всичкият въздух бе изпълнен наистина с наркотично-упоително благоухание. Чашките на някои цветове се бяха затворили. Нали бяха поклонници на слънцето! А други като че ли се къпеха в светлината на месечината — те живееха главно в присъствието на нощната царица на светлината.
Водачът мексиканец ни показа алеята, която излизаше до парка на дон Розалес.
Уплашена от нашето придвижване, дива сърна полетя пред очите ни, започна да се хвърля ту на една, ту на друга страна.
Като стигнахме жасминовите храсти, слязохме от конете и влязохме зад жив плет. Посрещна ни оглушителният лай на две кучета, грамадни като стари вълци. Пред ранчото забелязахме няколко движещи се фигури.
Спряхме.
— Марш, Карло! Помпо!
Кой викаше?
Гласът бе нежен като уханията наоколо.
Кучетата заръмжаха глухо.
— Papa, mandalos!
Чу се същият глас. Думите означаваха: „Татко, повикай ги!“
Едва сега смело тръгнахме напред.
— Afuera, malditos perros! Adajo!
Това означаваше: „Махайте се, проклети кучета. Вън от тук!“
Беше гласът на дон Розалес.
Той пропъждаше кучетата. Ето че един от слугите забърза, хвана ги за герданите и ги махна от алеята.
Аз и Клелей приближихме до самото ранчо.
— Amigos! — извиках. — Приятели са, не се плашете!
— Папа! Капитанът! — извика една от сестрите и затича към нас.
— По-голямата е! — пошепна ми Клелей.
И да не бе сторил това, щях да я позная.
— Аз съм, аз, сеньорита! — казах, загледан с нескрит възторг към нея.
Приближихме още малко.
— Кой е? — чу се отново гласът на дон Розалес.
— Приятели — казахме ние едновременно.
— Татко, татко, капитанът! — радваше се скъпият за мен глас.
— Ах, вие сте се спасили! Татко, той е спасен! — в един глас завикаха сестрите, а дон Розалес се спусна да прегръща всички поред.
— А къде е дебелият господин? — изведнъж попита той с разтревожен тон.
— В безопасност! И навярно сега си спомня вашата кухня — засмя се Клелей.