— Кажете на приятеля ми, когато се върне в стаята си, че искам да го видя.
След няколко минути Клелей влезе при мен в най-весело настроение.
— Вие, изглежда, не сте прекарали лошо времето си?
— Чудна утринна разходка! Тук наистина е рай. Току-що хранихме лебедите. Но вашата chere amie нещо е обесила главичка и все поглежда към дома.
— Клелей, няма ли да бъдете така добър да се разпоредите да оседлаят конете?
— Тъй скоро? Но останете да закусите!
— Заминавам след пет минути.
— Но защо, капитане? Каква чудна закуска ни очаква! Дон Розалес няма да ви пусне…
— Дон Розалес…
Нашият хазяин влезе в същата минута и действително ме уговори да остана.
Поздравих сестрите с изискана любезност. Но не можех да скрия студенината си от моята възлюбена.
— Капитане, вие нищо не ядете. Здрав ли сте? — попита ме дон Розалес през време на закуската.
— Благодаря, сеньор! Здрав съм като никога.
Старателно избягвах да я гледам и леко ухажвах сестра й. Един или два пъти я погледнах. Очите й ме търсеха със странен. Въпросителен поглед. Те бяха пълни със сълзи и изразяваха скръб. Понятно бе защо плачеше: брат й беше в смъртна опасност. Но нямаше ли упрек в погледа й? Нима моята студенина я правеше да страда?
Станах от масата и като излязох в градината, дадох нареждане на Линкълн хората да бъдат готови за път; самият аз тръгнах по алеята от нарови дървета Клелей, придружаван от двете девойки, скоро ме настигна. Старите бяха останали в дома да надзирават окончателните приготовления за път.
По силата на някакъв инстинкт ние Гвадалупа и аз — се озовахме двама. Почувствувах странно желание да узная от нейните устни мъчителната за мене истина. По-добре изведнъж да се свърши, отколкото да се измъчвам от ревниви подозрения.
Погледнах я с наведена малко настрана глава тя мачкаше портокалово цветче и изглеждаше, че следи падането на листчетата. Колко прекрасна беше!
— Да, художникът не ви е поласкал!?
Тя с учудване издигна върху ми тъмните си като нощ очи.
Повторих забележката си.
— Какво искате да кажете с това, сеньор капитан?
— Че художникът не е бил справедлив към вас. Той ви е нарисувал по-стара.
— Какъв художник?
— Имам предвид портрета ви, който видях в спалнята си.
— До огледалото? Но това не е мой портрет, капитане.
— Нима?
— Това е портретът на моята братовчедка Мария де Мерсед. Казват, че ние много си приличаме.
Сърцето ми се препълни от радост.
— А мъжкият портрет.
— Той е на дон Емилио, нейният любим. Те избягаха от къщи заедно. Тая стая принадлежеше на тях — оставихме там всичко по старому.
Изглежда, тези спомени бяха тъжни за нея. Тя се извърна.
— Де е тя сега?
— Не знам.
Тук имаше някаква тайна; но сърцето ми се чувствуваше щастливо и чуждите тайни не ме интересуваха.
— Да се разходим още малко, Лупита — казах.
Тя учудено ме погледна, като не знаеше на какво да отдаде внезапната промяна в обръщението ми към нея. Искаше ми са да падна в краката й и да й обясня всичко!
Разхождахме се по алеите сред картини от природата, разполагащи към любов и щастие. Любов! Ние я долавяхме в песента на птиците, в бръмченето на пчелите, чувствувахме я в собствените си сърца! Небето се очисти и от последното облаче. Вървяхме, държейки се за ръце и гледайки се в очите.
Седнахме върху гладкото стебло на паднало дърво. Всецяло се бяхме отдали на оня неопределен порив, който беше завладял сърцата ни. Бяхме забравили всичко.
„Аз трябва най-сетне да попитам, трябва да узная съдбата си.“
Наведох се и й пошепнах с оня изразителен език на сърдечните излияния:
— Кажи, любиш ли ме?
— О, да, любя те! — беше простият отговор.
Тиха радост се разля в сърцето ми. Продължавахме да седим, наслаждавайки се на оня възторг, който е познат само на вярно и чисто любещите се.
Внезапно чухме конски тропот! Беше Клелей, начело на отреда.
Чакаха ме. Дон Розалес и донна Жоакина горяха от нетърпение: нали съдбата на сина им зависеше от всяка минута!
— Тръгвайте, аз ще ви стигна!
Отредът тръгна на път. Наред с лейтенанта яздеше на бяло муле дон Розалес.
— Скоро ли ще се върнеш, Енрико?
— Щом като бъде възможно. Ще мечтая за часа на срещата ни повече от теб.
— О, не, не!
— Уверявам те, Лупита. Повтори още веднъж, че няма да престанеш да ме любиш.
— Твоя… твоя… до самата смърт!
Скочих на седлото. Последен поглед — прощален жест?
Понесох се в галоп под сенките на палмите.
Глава XV
РАЗОЧАРОВАНИЕ И НОВ ПЛАН