— Наша граната! Ура! — извика Раул.
Бях зарадван не по-малко от него, макар че самите ние можехме да станем жертва на гранатата.
Войниците, които ни конвоираха, се скриха в дупките зад стълбовете и ни оставиха сред улицата. Бомбата се удари зад нас и се пръсна. Парчетата й попаднаха в околните къщи, носейки разрушение и гибел. Беше втора граната, не по-малко разрушителна.
Нашата стража се върна и ни поведе по-нататък. С нас се отнасяха все по-грубо и по-грубо. Беснееха, като виждаха, че тържествуваме. Един особено озлобен, убоде с щика си Раул в бедрото. Хвърлиха ни в същата килия и ни заключиха. Не бяхме яли и пили от момента на ареста. Измъчваше ни жажда. Оскърблението, което получи Раул, го доведе до ярост, а болката го вбеси толкова, че той изгуби контрол над себе си. С безумно, свръхчовешко усилие скъса наръчниците си, като че ръцете му бяха свързани със сламки. След това не беше трудно да се разбие веригата, която ни свързваше заедно, и прангите на краката.
— Да прекараме последните си часове, тъй както сме прекарали целия си живот — свободни, без окови!
Възхищавах се от силата на духа на приятеля си.
Спряхме се до вратата и започнахме да се вслушваме. Наоколо се раздаваше честа канонада, а отдалеч се носеха изстрелите на американските батареи. Всеки път, когато екът от взрив се смесваше с шума на повалени стени и стона на стотици ранени, Раул скачаше и издаваше диви, полуфранцузки, полуиндиански викове.
— Имаме оръжие, Раул! — повдигнах парчетата от тежката верига. — Можете ли да тичате без отдих до тунела и да не сбъркате пътя?
Той трепна.
— Вие сте прав. Те навярно ще надникнат тук през нощта. Защо да не се възползуваме от какъвто и да било шанс да спасим живота си?
Всеки от нас взе по едно парче от веригата и седнахме до вратата, за да се нахвърлим изведнъж на пазача. Така мълчаливо прекарахме един час. Гранатите се разпръсваха по покривите на къщите, дървените сгради се превръщаха с трясък на трески, сипеше се вар. Викове, плач, стонове? Понякога някой снаряд попадаше в тълпата и взимаше десетки жертви.
— Sacre! Ако имахме на разположение само два дена, нашите приятели биха ни отворили вратите!
Тухли и вар се посипаха от тавана и тежък предмет с железен звън се удари в пода. Сетне последва оглушителен взрив. Облак прах и задушлив серен дим затъмни цялата килия. Опитах се да извикам, но гласът ми беше хрипкав и тих.
— Раул! Раул!
Той се обади, но като че ли много отдалече. Протегнах ръце: оказа се, че е редом с мене.
— Sacre! Ранен ли сте, капитане? — произнесе той също със сподавен глас.
— Не. А вие?
— Цял съм и невредим! Върви ни!
— По-добре да ни бяха убили на място — казах след късо мълчание.
— Бихме се избавили от бесилката.
— Мисля малко по-иначе. Отдето дойде тази граната, от там може да излезе и нещо друго. Дали не е пробила покрива?
— Навярно.
Гъстият отровен дим не ни позволяваше да видим каквото и да било. Трябваше да почакаме, докато въздухът се очисти. Малко по малко на тавана започна да се откроява светло петно. През голямата дупка се виждаше небето! Отворът беше достатъчно голям, за да може да се промъкне човек, но как да се доберем до него, като беше на височина четири метра?
Изкачих се на раменете на Раул, но колкото и да се протягах, не можех да достигна до тавана. Измислих друго.
— Само да имаме повече време!
— Бъдете спокоен, капитане, на тях сега не им е до нас.
Обърнах внимание на гредата, която се виждаше отстрани на дупката. Започнах да скрепявам в едно веригите ни, а Раул разкъса на ивици кожените си гети. След десет минути желязното ни въже беше готово. Отново се качих върху раменете на другаря си и се опитах да прехвърля въжето през гредата, но не успях, изгубих равновесие и паднах на земята. Вторият опит се отличаваше от първия по това, че засегнах главата на бедния Раул. Но третия опит, съгласно народната поговорка, се увенча с успех. Изкачих се, хванах се за гредата и излязох на покрива, който, като у болшинството испански домове, беше плосък и ограден с нисък каменен парапет. Погледнах надолу, към улицата: беше вече тъмно и не можах да различа нищо. Но в далечината, на фона на небето. Видях по укрепленията тъмните фигури на войници около топовете, които от време на време изригваха огън. Червена заря пламваше над града.
Върнах се, за да помогна на Раул. Но той сам се беше качил вече. Започнахме внимателно да преминаваме от един покрив на друг, като оглеждахме ъглите, откъдето бихме могли да се спуснем най-удобно. Заобикалящите затвора къщи бяха все едноетажни и скоро се спуснахме благополучно в тясна уличка. Беше още рано. По улиците, сред разрушението, тичаха хора. Във въздуха се носеха стоновете на умиращи, проклятията на възбудената тълпа и риданията на осиротелите жени и майки. Постоянно бръмчаха гранати. Никой не ни обръщаше внимание сега.