— Ето оня дом. Няма ли да влезем, за да го вземем със себе си? — попита ме Раул, намеквайки за Нарцисо.
— Как не! — казах засрамен, че заради собствената си безопасност бях забравил целта ни.
Раул ми показа красив дом с широк портал, казах:
— Идете настрани и ме почакайте.
Раул се подчини.
Приближих вратата и почуках.
— Quien?
Вратата се отвори предпазливо.
— Тук ли е сеньор Нарцисо?
Отговорът бе утвърдителен.
— Кажете му, че с него иска да поговори приятел.
След няколко секунди Нарцисо дотича при мене — хубав момък със смело лице. Бях го видял, когато ни бяха съдили.
— Тихо! Простете се по-скоро с приятелите си и елате при църквата „Магдалина“ — там ще ви чакам.
— Но как излязохте от затвора? Аз току-що бях при губернатора с ходатайство за вас и…
— Все едно — прекъснах го, — следвайте указанията ми, спомнете си, че близките ви треперят за вас.
— Ида, сеньоре.
— Не губете време. Сбогом.
Намерих Раул и побързахме да отидем при черквата „Св. Магдалина.“ Трябваше да минем по същата улица, дето ни бяха арестували, но тя едва можеше да се познае, — дотолкова беше повредена и отрупана с развалини и пръст.
Не се виждаха нито часови, нито патрули. Минувачите не ни обръщаха никакво внимание.
Когато дойдохме до черквата, Раул веднага влезе в галерията, а аз останах да чакам момчето. То дойде скоро. Хванах го за ръка и влязох с него при Раул. Но приливът бе изпълнил водопровода с вода и ние трябваше да чакаме отлив. Когато дойде отливът, излязохме от града по същия път, по който влязохме. Разбира се, пак трябваше да се поплува малко. При Понте-Горнос стояха нашите часови. Аз им казах паролата и те ни пуснаха. И този път бяхме спасени!
Върнах се в палатката си след двадесет и четири часова отлъчка. Никой освен Клелей не знаеше, че съм отсъствувал.
На следния ден вечерта можахме да заведем Нарцисо в дома на неговите родители.
Мъчно може да се опише с каква радост ни посрещнаха и как ни благодариха. Светлите погледи и приятните усмивки на дамите, прегръщанията и целувките на дон Розалес ни възнаградиха достатъчно за претърпените страдания.
Искаше ни се всяка вечер да посещаваме къщата, дето ни влечаха душата и сърцето, но навсякъде се скитаха отреди от гвериляси; нашите войници постоянно им попадаха в ръцете и биваха накълцвани на парчета. Затова трябваше да се въоръжим с търпение и да чакаме превземането на града.
Глава XVI
В ПЛЕН
Градът на Истинския кръст (Вера-Крус) бе превзет на 20 март 1847 г., и американското знаме весело се развяваше на кулата Сан-Хуан д’Улоа. Неприятелските войски бяха освободени под честна дума. Повечето войници се върнаха в своите плантации.
В града влезе американски гарнизон, но главната част от нашата армия остана в лагера, на зелената равнина.
Няколко дни чакахме заповед да навлезем навътре в страната. Съобщиха ни, че мексиканските сили са съсредоточени в Пуент Национал, под командата на прочутия Санта-Ана; но след няколко време съобщиха, че неприятелят съсредоточава всичките си сили в прохода Cerro Gordo на половината път между Вера-Крус и планините.
Когато, се свърши обсадата на града и офицерите останаха по-свободни, ние с Клелей се решихме да посетим нашите приятели.
Пътят бе свободен и затова смело можехме да отидем в хациендата. Взехме Линкълн, Чен и Раул и късно вечерта тръгнахме на път. С нас дойде и Джек. Тъй като майор Блосъм сдържа обещанието си, имах удоволствието да препускам на чистокръвен арабски кон.
Беше пълнолуние. Колкото отивахме по-нататък, толкова повече ни смайваше промяната, станала в добре познатата ни местност. Войната навсякъде беше оставила ужасните си следи. Къщите бяха напуснати; една част от тях бяха съборени, други — изгорени, и на тяхно място се виждаха само пепелища и главни. Някои развалини още димяха, навсякъде се търкаляха изпочупени покъщнини. Някои предмети бяха цели; очевидно, захвърлени от подпалвачите и грабителите.
Завладя ме мрачно предчувствие. Спомних си разказите за безобразните подвизи на нашите войници в околностите на Вера-Крус. Очевидно бе, че тия разкази не бяха преувеличени. Ала всички тия жалки герои бяха от ония, които избягваха от нас или пък измолваха да идат на лов за диви биволи.
Войнишки отреди, под командата на офицер, никога не ще направят нещо вън от границите на строгите военни правила, но във всяка една армия има хора, които бягат от нейните редове във време на самите военни действия, за да се отдадат на грабеж. За тях никак не може да се следи.