Когато влязохме в гората, ме завладя силно безпокойство. Споделих мислите си с Клелей. И той се тревожеше не по-малко от мене.
— Мъчно може да се допусне, че мародерите ще намерят пътя за хациендата — каза той, като се мъчеше да утеши и себе си, и мене.
— Мисля, че повече трябва да се боим от Дюброк и неговата шайка. Той е способен да направи всякакви злини.
— Напред, напред! — извиках аз, като едва се помнех от ужас.
Пришпорих коня си и полетях в галоп. Повече не можех да приказвам.
Клелей изказа най-тайните ми страхове и сърцето ми се стегна от нетърпима болка.
Клелей и нашите спътници също пришпориха конете си. Когато достигнахме поляната в края на гората, Раул, който яздеше напред, внезапно спря.
— Какво има? — попитах.
— Някой се движи из гората, господин капитан.
— На кое място?
— Там, наляво… Не видях добре, възможно е да е някое животно.
— Това беше мустанг — каза Линкълн, — видях го.
— С ездач ли?
— Не мога да ви кажа със сигурност, господин капитан. Той мина много далече от тука — мъчно можеше да се разгледа. Но че бе мустанг, залагам си главата.
— Чудна работа! — забелязах аз, като не разбирах как може да не се различи дали някой е възседнал коня или не.
— Позволете ми да проследя мустанга. Тогава ще ви кажа с ездач или е или не — продължаваше Линкълн.
— Това ще ни накара да се отбием от пътя си… Впрочем така ще бъде по-добре? Раул, Чен, слезте от конете си и идете със сержанта. А ти, Джек, им подръж конете.
— Ако позволите, господин капитан, по-добре ще е да ида сам — пошепна Линкълн. — Наистина Раул и Чен са прекрасни другари и могат да те отърват от всяко зло, но аз съм навикнал да разузнавам сам.
— Добре, сержант, правете каквото искате. Ще ви чакаме тук.
Бившият трапер слезе на земята, прегледа добре карабината си и тръгна към противоположната страна на мястото, гдето премина мустангът. Чакахме повече от половин час. Изведнъж до ушите ни достигна изстрел откъм посоката, гдето изчезна мустангът.
— Това е карабината на Боб — забеляза Чен.
— Напред! — изкомандувах. Побързахме към мястото, отгдето се чу гърмежът. След около сто метра срещнахме Линкълн, който се връщаше с пушка през рамо.
— Какво има? — запитах.
— На мустанга имаше ездач, но вече го няма, господин капитан.
— Какво значи това, сержант?
— На мустанга яздеше един жълтокож, а сега вече не язди. Мустангът офейка, а жълтокожият е проснат на земята.
— Как! Вие сте го убили?
— Да, господин капитан, и не напразно.
— ?
— Първо, той бе гвериляс, и второ — преден часови.
— Отде познахте това?
— Как да не го позная, нали все по следите му вървях! На поляната, която пресякохме преди, нямаше следи. На едно място имаше гъст храсталак, там той е чакал? Останали са много разни следи.
— Добре. Сетне?
— Вървях все по следите му, докато видях и самия него. Той почти лежеше на коня си, а не седеше, както правят всички добри хора. Това ми се видя много подозрително. Вгледах се — имаше и пушка. Мисля си: не е чиста тази работа!… И тогава гръмнах. Жълтокожият грохна от седлото като камък, а конят побягна с все сила… Претърсих го и ето какво намерих… Същинска играчка!
— Боже мой! Какво сте направили! — извиках и взех предмета, който ми предаде траперът.
Това бе стилет3 със сребърна дръжка, който бях подарил на младия Нарцисо.
— Нищо лошо, господин капитан.
— А какъв е този човек? Какво му е лицето? — питах в смъртен ужас.
— Какъв ли е? Да, не особено хубав. Такива съм срещал само в индианските лагери? Не искате ли сам да го видите, той не е далеч от тука.
Скочих от коня и се затичах подир Линкълн в гъсталака. Убитият лежеше на гърба си и лицето му бе ярко осветено. Наведох се над него и се уверих, че никога не съм го виждал. Действително това бе безобразен замбо с дълги коси, прилични на вълна. По полувоенното му облекло можеше да се познае, че е гвериляс. Линкълн не се бе излъгал.
— Нали си го бива, господин капитан? — запита Линкълн, когато го прегледах.
— Мислите, че ни е следил?
— Нас или другиго — но вярното е, че е следил някого.
— Никой не ни забеляза, когато тръгнахме насам, така че той надали е тичал подир нас — забелязах.
— Твърде е възможно — продума Клелей, който се приближи към нас с другите хора — някой да знае всичко, което правим. Този някой знае за извеждането на Нарцисо от града и за нашите посещения. Навярно той е изпратил тоя юнак, който заплати с живота си.