— Да, това е вярно… Ах, Боже мой! А ние все още се бавим тука… На коне, другари! Раул, напред, само че по-предпазливо, колкото се може по-тихо… Линкълн ще бъде ариергард… Хайде!
Започваше ясна пътечка и трябваше да яздим един след друг.
В полетата, които заграждаха хациендата, всичко бе тъй тихо. Къщата, слава Богу, не бе засегната.
— Струва ми се, тука всичко е благополучно — казах аз.
— В онзи край на алеята, по която трябва да вървим, идва някой — полугласно съобщи Раул.
— Някой слуга, вероятно… Няма от какво да се боим… Хайде, напред!… Впрочем, сега аз сам ще тръгна напред.
Като достигнахме до края на алеята, Клелей и аз слязохме от конете. Заповядах на хората да ни чакат, а ние тръгнахме към къщата.
— Дали не са легнали да спят? — забеляза Клелей.
— Не, още е много рано… Може да вечерят?
— Виж, това ще бъде тъкмо на място: аз съм страшно гладен!
Приближихме до верандата; не се чуваше никакъв шум, не се виждаше светлинка.
— Ами къде ли са кучетата?
Влязохме в антрето, а от там — в залата.
— Чудна работа! — мърморех аз. — Никой не са обажда? Но каква е тази работа, тука няма никакви мебели.
Започнахме да слизаме по стълбата. Насред стълбата спрях и погледнах надолу — нито светлина, нито звук.
Пред верандата се чу шум. Бързо се затичахме нататък, като мислехме, че може домакините да се връщат от разходка. В същия миг ни загради цяла тълпа от хора и преди да се опомним, ни вързаха ръцете и краката.
В същото време откъм алеята, където бяхме оставили хората си, се раздаде шум. Чуха се гърмежи… Подир минута тълпа мексиканци дойде оттам и доведе вързани Линкълн, Чен и Раул.
Наредиха ни един до друг. Конете ни вързаха за дърветата. Дванадесет души останаха да ни пазят, а другите отидоха към градината; оттам скоро се чуха весели гласове и смях. Ние не можехме да видим какво става там. Струваше ни се, че нещо ни души, че скоро-скоро това ще се прекрати — всичко се случи съвсем неочаквано!
Линкълн бе обвит с върви от горе до долу. Него го вързаха така, защото той се бе противил като лъв, бе убил един мексиканец. Вързан като мумия, той скърцаше със зъби и устата му се запени от ярост. Раул и ирландецът Чен се отнесоха по-равнодушно към положението си.
— Ще ми се да зная: дали днес ще ни очистят, или ще чакат до утре? Как мислиш, Чен? — подсмиваше се Раул.
— Сигурно не ще си губят времето напразно — отвърна Чен.
— А нима ти не се надяваш на свети Патрик, чийто образ носиш на гърдите си?
— Аз имам и образа на Пресветата Дева? Бих ги извадил, за да им се помоля, но не мога да мръдна даже пръста си.
— О, това може сега да стане… Ей, сеньор, — извика Раул, като се обърна към един гвериляс.
— Кого викаш? — попита последният и се приближи.
— Тебе!
— Какво има?
— Джобовете на този джентълмен — продължаваше Раул по испански, като сочеше Чен — са пълни със сребро.
Това подсещане бе достатъчно. Гверилясите, които бяха забравили да ни претърсят, в един миг ни претърсиха. За жалост, във всички ни, взети заедно, нямаше повече от двадесет долара. А Чен, като че ли нарочно, нямаше нито един пенс. Затова си изтегли Раул, когото измаменият от него гвериляс отрупа с псувни и ритници. Но при обиска раздраха яката на Ченовата куртка, така че се виждаха кръстчето и образите на свети Патрик и Пресветата Дева.
Тия светии направиха благоприятно впечатление на гверилясите. Те си пошушнаха нещо и сетне му отслабиха вървите.
— Благодаря ви за любезността, сеньори! — каза Чен. — Не очаквах това? Чувствувам се сега много по-добре.
— Mucho bueno — някак глупаво се ухили и продума един мексиканец.
— Да, mucho bueno, ваша милост, но аз никак не бих се обадил, даже ако и да ми бе още по-добре? Не можеше ли вие да ми разслабите малко повече връвта на тази ръка, а то тя скоро ще ми прореже месото до самия кокал.
Всички неволно се разсмяхме. Само Линкълн лежеше като камък, без да забелязва какво става наоколо му.
Мъничкият Джек бе турен до трапера. Като го смятаха за дете, мексиканците го вързаха много хлабаво. Те не мислеха, че той ще направи нещо. Като го наблюдавах тайно, забелязах, че тихичко правеше разни фокуси, за да се отърве от връзките. Но види се, не сполучи, тъй като изведнъж стана съвършено неподвижен. Но когато гверилясите се занимаваха с Чен и с неговите иконки, момчето се изтъркули много наблизо до стария трапер. Това движение се забеляза от внимателното око на един мексиканец, който го грабна за пояса, повдигна го във въздуха и извика:
— Гледайте, другари, какъв малък хитрец!
И при общия смях на другарите си, той захвърли Джек като котенце в храстите, където момчето се скри от очите ни.