Е — помислих си, — сега клетото дете ще си остане там до второ пришествие! Загина малкият заради нас!
— Да ме вземе дяволът, ако това не е Дюброк! — провикна се изведнъж Чен.
Повдигнах очи — пред мен действително стоеше Дюброк.
— А! Господин капитан, как сте? — подигравателно каза той. — Дойдохте да се порадвате на тукашните прелестни птички ли? За жалост, те изхвръкнаха от гнездото!
Да бях вързан само с една нишка, пак нямаше да помръдна — дотолкова ме порази появата на Дюброк и неговото злорадо съобщение. Мисълта, че страда. Тя, царицата на моята душа, ме парализира; и да ме режеше някой на парчета, пак нямаше да забележа.
„О, Боже, — помислих си, — нима тя е под властта на този зъл дух? Това е несравнено по-лошо от смъртта!“
— О! Какъв чуден кон! — извика креолът, като отиде при коня ми. — Това е чистокръвната арбитянка? Погледнете, Янес, каква прелест! Ако нямате нищо против, ще го взема за себе си.
— Вземете го — каза оня, когото той нарече Янес.
Изглеждаше, че той е началник на отреда.
— Благодаря ви… Позволете, господин капитан — обърна се той към мене, — да ви благодаря за този прекрасен подарък! Вие ми връщате загубата на моя мустанг, когото ти, стари бухале, пропъди кой знае къде.
Последните думи вече бяха отправени към Линкълн и се придружиха със силен ритник в гърба му.
Този удар възбуди такъв ефект, който не можеше да се очаква от никого. Линкълн изведнъж скочи като наелектризиран, с едно могъщо усилие разкъса всичките си връзки, които изпадаха от него на дребни парчета. Като грабна карабината, която лежеше до него, удари толкова силно Дюброк по главата, че последният падна като сноп.
В същия миг старият бе заграден от мексиканците, които махаха с ножове и саби върху му. Виждаше се, че подир секунда от него щеше да остане пихтия. Но той свали с приклада на пушката няколко гвериляси, проби си път и изчезна в тъмнината с рева на ранен звяр. Някои гвериляси с яростни викове го преследваха. Чуха се гърмежи и нови викове.
Дюброк занесоха в къщата. Той беше в безсъзнание.
— Онова дяволче му е прерязало вървите! — викна един от нашите пазачи.
„Да, такава ще е работата — мислех си аз. — Юначага е Джек.“
В това време гверилясът се спусна в храстите. Всички спряхме дъх и очаквахме да чуем воплите на безжалостно убиваното момче. Сърцата ни замряха от ужас и жал…
— Кълна се във всички светии! Той е избягал! — чухме гласа на гвериляса, вместо предсмъртните викове на Джек.
— Ура! — извика Чен. — Юнак излезе нашият Джек! Той ще надхитри и лисицата!
Гверилясите се спуснаха да гонят момчето, но скоро се завърнаха с празни ръце: то беше изчезнало безследно.
Нас ни разделиха, така че не можехме даже да приказваме. При всеки един бе поставен отделен часови.
Върнаха се и ония, които гонеха Линкълн… От разговорите им можеше да се заключи, че и те не са могли да го уловят, нито да го убият.
Мина повече от час. Изведнъж, по даден от Янес знак, ни завиха в мушами, вързаха ни очите, качиха ни на мулета и ни потътриха нанякъде.
Глава XVII
В ТЪМНИНАТА
Вървяхме цяла нощ. Превръзките на очите ни пазеха от клоните, които постоянно ни шибаха по лицата. Препускането бе бясно. Шумоленето на листата и трясъкът на клончетата, които ни закачаха от всяка страна, ни подсказваха, че минаваме през гъста гора. Връзките, които ни стягаха, се врязваха дълбоко в телата ни. Ръцете и краката отичаха. Въобще, положението ни беше отвратително.
Сутринта, по движението на мулетата познахме, че минаваме по планинска местност. Ту са качвахме, ту слизахме. Сетне всички се проточихме един след друг — значи минавахме край пропаст.
Раул бе пред мен. Познах го по гласа, когато той бъбреше ту молитви, ту клетви.
— Как мислиш, Раул, къде ни карат? — попитах го на френски.
— В хациендата на Зенобио. Поне така мисля.
— Защо мислиш така?
— Защото, ако изпаднем при него, може и да не бъдем обесени: Зенобио е благороден човек.
— Познаваш ли го?
— Познавам го, господин капитан. Аз съм му правил някои услуги по контрабандата.
— Значи, той е контрабандист?
— Да… В тази страна контрабандата не се счита за много безчестна работа. С контрабанда живеят самите чиновници. Трябва с нещо да увеличат малката си заплата? Наистина, това не е хубаво, но какво да се прави? Господин Зенобио, може да се каже, е един от първите контрабандисти.
— А ти, Раул, да не си от „дребните търговци“?
— Да, аз събирах само трохите?
— Е, хайде да е така? Ти мислиш, че сме изпаднали в ръцете именно на Зенобиевия отред?