Выбрать главу

И наистина, снеха ни от мулетата и ни хвърлиха на един каменен под, но не ни разбързаха.

Като затвориха тежката врата, нашите спътници излязоха. Скоро до ушите ни достигнаха крачките на часовоя, които силно кънтяха под сводовете на нашата тъмница.

За първи път, откакто ни взеха в плен, бяхме оставени сами. Скоро се уверихме в това. Впрочем, с вързани ръце и крака, на нас никак не ни олекна; само че можехме свободно да си приказваме.

Глава XVIII

ПРОЧИТАНЕТО НА ЗАПИСКАТА

— Някой от вас чу ли да се говори нещо за Дюброк през време на пътуването? — попитах другарите си по страдание.

Никой не бе чул нито думица за него.

— Мисля, че този изменник ще бъде вече безвреден завинаги — каза Раул. — Линкълн му свети маслото.

— Мъчно е да се умъртви човек с един удар — забеляза Клелей. — Само ако старецът го е ударил в слепите очи? Каквото и да е станало, ние сме още живи, а Дюброк може да е убит? Чудна работа, как така скоро той е станал влиятелен между гверилясите! Че той неотдавна избяга от нас!

— Струва ми се, че по-рано той е живял тук — каза Раул.

— Тъй ли? Нима ти знаеш нещо за това? — запитах го, живо заинтересуван.

— Припомням си, че едно време, много говореха във Вера-Крус за един креол, който се бил оженил за една благородна испанка, която живеела в околностите на града, или чисто и просто я бил отвлякъл. Струва ми се, че го наричаха Дюброк. Но това е било, преди да дойда в Мексико и затова не знам подробности. Зная само, че тоя човек е бил прочут картоиграч и че всички са се чудили как една благородна мома може да се свърже с него.

Жадно поглъщах всяка дума на Раул. Това, което той ми казваше, напълно отговаряше на онова, което Гвадалупа ми бе разправяла за нейната братовчедка и за „дон Емилио“. Бе ми неприятно да мисля, че този негодник се намира в близки отношения с дома на благородния дон Розалес и затова не разпитвах повече Раул, като се боях да не науча нещо по-лошо.

Нашият разговор бе прекъснат от изскърцването на вратата, която се завъртя на ръждясалите си резета. Влязоха няколко гвериляси. Разбързаха ни очите и пак ни оставиха сами. Светлината проникваше само през едно прозорче с решетка. Донесоха ни паници със супа и месо, нарязано на късове. Паниците бяха сложени до главите ни.

— Много любезно от ваша страна, дето сте се погрижили да ни дадете да си хапнем, само че как ще се възползуваме от вашата любезност? — каза Чен.

— О, дяволи! — извика Клелей. — Нима си мислят, че можем да ядем без ръце и без лъжици?

— Няма ли да ни развържете ръцете? — запита Раул!

— Не! — грубо отвърна един гвериляс.

— Ами тогава как ще ядем?

— Нали и кучетата ядат без ръце и без лъжици — яжте и бие като тях!

— Благодаря, сеньор. Много сте любезен!

— Ако не ви се харесва така, можете и да не ядете — измърмори мексиканецът и излезе с другаря си.

— О, не, господа жълтолики! — извика Раул, побеснял от яд. — Ние ще ядем, макар и по кучешки! Не се надявах Янес да пожертвува за нас даже едно късче. Тази добрина все пак е нещо!

С тия думи той легна по корем и почна да лочи от паницата.

— Ах, тия проклети мексиканци, дяволите да ги вземат! — викна Чен, като последва неговия пример. — Карат честните християни да се хранят като кучета!

— А вие, господин капитан, няма ли да ядете? — попитай Клелей.

— Яжте, яжте, не гледайте мен!

Сега можех да прочета записката. Търкулнах се до прозореца и с големи усилия се изправих на краката си. Прозорецът не бе голям, но дупката му бе доста дълбока. Тя ми стигаше тъкмо до брадата. С езика и устните си разтворих бележката върху прозорчето и я прочетох.

— Какво правите там, Халър? — извика ми Клелей, който никак не можеше да разбере моите действия.

Раул и Чен престанаха да лочат чорбата и също взеха да ме гледат.

— Яжте, моля ви се, и ме оставете на мира! — отвърнах остро.

Ето какво бе написано в записката:

„Тази вечер вашите връзки ще бъдат прерязани и вие ще можете да избягате. Не се връщайте назад — може да ви срещнат други мексикански отреди. Вървете по пътя към Сан-Хуан или към Манго де Клаво. Вашите аванпостове вече са преминали тези две точки, французинът ще ви води. Кураж, господин капитан! Прощавайте!“

„П.П. Вас ви причакваха. Изпратих един конник да ви предизвести, но той или е изменил, или е бил убит из пътя. Прощавайте!“

Нима този конник бе същият оня човек, когото Линкълн бе убил?

Глътнах бележката, за да не я намерят мексиканците.