Мулета, мустанги, кучета, пеони, момичета с разпуснати коси, с къси дрехи и мънички пантофи, плоските покриви на къщите, прозорци с железни решетки, портокалови дървета с наведени над водата клони, светулки — всичко това съставляваше такава очарователна картина, че ние, несвикнали с нея, мъчно можехме да отвърнем поглед.
Грубата гърлена реч — смес от испански език с ацтекско наречие — бе неразбираема за нас. Тази реч, примесена със силен смях, лаят и скимтенето на кучетата, цвиленето на конете и на мулетата, тракането на саби, звънтенето на големите шпори, полуиндианските песни poblanas, придружени с мандолина — всички тия звуци се сливаха в един странен, но нелишен от своеобразна хубост концерт.
При един от огньовете няколко мексиканци с жените си играеха един вид танго, наречено tarajota. Мъжете си бяха свалили шапките и горните дрехи; някои бяха разкопчали отстрани своите calzoneros и ги бяха засукали като бедуини. Жените, хвърлили своите rebozeros, бяха останали само по едни прозрачни ризи бъз ръкави и по къси фусти, които по време на играта показваха стройните им гъвкави крака.
Към двамата, които свиреха на мандолина, се присъедини трети с китара, като се мъчеше да свири в такт с тях и от време на време извикваше нещо диво и странно.
Играчите бяха разположени в паралелограм така, че всеки стоеше или, по-точно казано, се движеща срещу своя партньор. Те не оставаха нито минута в почивка, а отхвърляха на всички страни крака, ръце и глава, удряха се по страните и по бедрата и пляскаха с ръце.
Един гвериляс излезе в средата на паралелограма и като се преструваше на гърбав, започна да се кърши пред своята партньорка Последната наскоро се присъедини към него и те двамата почнаха заедно да се чупят и кършат. След това тази двойка отстъпи мястото си на друга, която се преструваше, че е без ръце След тях изскочиха двама, които се влачеха просто по гърбовете си, като че ли нямаха крака. Един играеше с главата си под мишница, друг подскачаше на един крак, ето че преметна другия през врата си. Тия двамата възбуждаха най-много смях и одобрение.
Пред очите ни се изредиха цяла редица сакати хора, в изобразяването на които се състоеше самата игра.
Неприятно бе да се гледа това кълчене. Един играч се просна цял върху каменните плочи, които заместваха паркета в един бален салон, и започна да се търкаля по всички посоки, без да си мърда ръцете и краката. Обсипаха го с най-шумни овации, след като се смяха до припадане.
Като го гледахме, ние неволно си спомнихме, че сами правехме един ден по-рано същите въртения, когато се намирахме в манастирския затвор.
— Е, струва ми се, че в тази игра вчера ние бяхме по-майстори от този артист! — извика Чен, който с удоволствие следеше игрите и коментираше всяка фигура с подигравателни забележки.
Омръзна ми да гледам това безобразно кълчене. Обърнах се и с напрегнато внимание почнах да се вглеждам в полуоткритата приемна стая зад копринените завеси.
„Защо ли нито една от тях не се показва? — мислех си. — Да не са заминали по друг път? Не, не, трябва да са тука. Не напразно Нарцисо обеща да ни освободи? Поне той непременно трябва да е тука? Ами де е тя? Дали не стои там, в гостната на тази къща, и се наслаждава от всичките блага на живота? Навярно тя се весели, смее се, слуша комплименти, а мен съвсем ме е забравила.“
Сърцето ми пак се сви от болка: „Но защо тъжа, щом тя се чувства добре?“
Изведнъж копринената завеса се дръпна и пред мен се откри картина, от която всеки друг на мое място би полудял.
Представете си, че някой е осъден на вечни мъки в ада, и че отдалече му показват рая и му казват: „На, гледай какво изгуби със своята непредвидливост!“ В тая минута и аз бях в такова положение.
През приемната се виждаше разкошно украсен и ярко осветен салон, в който бяха събрани много офицери в блестящи мундири и разкошно натруфени дами. Между първите бе и Дюброк, хубав и изящен както винаги. Между дамите забелязах донна Жоакина с двете си дъщери.
Готвеха се да танцуват.
— Погледнете, Халър, ето го дон Розалес със жена си и дъщерите си! — извика Клелей, който също гледаше там.
— Я виж ти! Какво ли значи това, какво мислите?
— Шшш! Не ми говорете нищо, Клелей! — прошепнах аз и махнах ръката му, която той бе сложил на рамото ми.
Чувствувах неизказана мъка и молех смъртта да ме избави.
Той се приближи до нея… Покани я да танцуват… Тя, разбира се, ще се съгласи… Не, тя отказва! Благородна душа! Тя излиза в галерията, която образува приемната, и се опира на балюстрадата… Нима въздъхна? А! Той пак отива при нея, казва й нещо… Тя се усмихва… Той й хваща ръката! — Размислях трескаво.