— Демон!… Коварна жена! — извиках с все сила и се изправих на вързаните си крака.
Поисках да се хвърля там, поисках да измъкна нейната ръка от ръцете на злодея. Направих няколко крачки и тежко паднах назад върху каменните плочи.
Пазачите ме хванаха и пак ми вързаха ръцете. Същото направиха и с другарите ми, след което ни снеха в един зимник, хвърлиха ни там и затвориха вратата.
Пак останахме сами.
Не се наемам да опиша чувствата, които ме вълнуваха в новия ни затвор. Беше студено, влажно, тъмно, но не ме мъчеше това. Аз се разкъсвах от скръб, отчаяние, ревност и не чувствувах физическите страдания…
В този момент страстно исках да умра, за да се тури завинаги край на моите мъчения, но не по-малко страстно исках и да живея, за да си отмъстя!
Ами ако новият затвор попречи на Нарцисо да изпълни обещанието си? Как ще влезе той при нас? Вратата е затворена с двоен ключ и пред нея е поставен часовой.
След дълги усилия успях да се изправя на краката си и се опрях с гръб на стената. На нея имаше тясно прозорче, Като се движех край стената, отидох до това прозорче и почнах да се вслушвам — какво става отвън. Чуваше се виене на вълци. Отначало не обърнах внимание на това, но виенето все повече се усилваше и се приближаваше; то бе толкова странно, че най-сетне повиках Раул, за да му кажа чудното си откритие.
Той допълзя при мен.
— Какво има, господин капитан?
— Тук нейде се скитат вълци. Чувам ги да вият.
— Ами отде ще се вземат вълци?
— И аз не разбирам. Струва ми се, че тук се крие нещо… На̀, чуваш ли, Раул? Чуваш ли?…
— О, Господи!… Знаете ли какво… Линкълн вие! Наистина, той е!
— Виенето се прекрати малко, но след това се дочу от друго място.
— Какво да направим, Раул? — попитах. — Ако му отговорим, часовоят ще обърне внимание… Да почакаме отчаяният вълк да дойде по-наблизо.
Вълчото виене, размесено с лай, се чуваше все по-наблизо. Понякога то спираше, за да се подеме с нова сила. Аз цял се обърнах на слух. Другарите ми също станаха прави, подпрени на стената. Надеждата, че Линкълн е наблизо, ни оживи и ободри.
Мина се около половин час. Ние не приказвахме и даже гледахме да не се движим, за да не изпуснем нито един звук зад стените на нашия затвор.
Но ето че един приятен глас, приличен на женски, прошепна през прозореца:
— Господин капитан!
Прилепих ухо към прозореца. Същото повикване се повтори. Изглежда, беше Нарцисо.
— Кой е? — попитах.
— Аз съм, господин капитан.
Да, този глас чух сутринта, когато преминавахме реката. Значи под прозореца е Нарцисо!
— Можете ли да си подадете ръката през прозореца? — продължаваше гласът.
— Не, ръцете ми са вързани на гърба.
— А не можете ли да ги повдигнете до прозореца, като се обърнете гърбом?
— И това не мога.
— Другарите ви вързани ли са?
— Да, всички.
— Тогава се качете на раменете на двама от тях.
Помолих Чен и Раул да се наведат, като не разбирах какво е намислил смелият испански момък.
Като се качих върху раменете на другарите си и като се обърнах гърбом към прозореца, който нямаше нито решетка, нито стъкло, почувствувах, че малка нежна ръка се допря до моите ръце и мигом отряза с нещо остро техните връзки.
— Дръжте — прошепна гласът, когато се обърнах. В ръката ми се намираше кама.
— Дръжте и това!
Като си протегнах другата ръка, почувствувах в нея хартия, която се виждаше да свети.
— А сега, господин капитан, моля ви да ми направите едно добро — продължаваше гласът.
— Какво добро мога да ви направя?
— Позволете ми, на прощаване, да ви целуна ръката.
— О, благородни момко! — извиках и пак си подадох ръката през прозореца.
— Момък ли?! Аз не съм момък, а жена, която ви обича с всичката сила на своето разбито сърце.
— О, сили небесни!… Нима си ти… Ти, моята Гвадалупа?
— О!… Така си и мислех!… Аз вече не искам… Но не, аз пак ще си изпълня думата, макар и да няма на какво да се надявам!…
Бях толкова развълнуван, че не придадох особено значение на тия загадъчни думи. Едва по-късно си ги припомних и разбрах техния смисъл.
— Ръката ви! Ръката ви! — извиках забравил се от възторг.
— Искате ръката ми? Ето я.
През тесния прозорец се протегна една ръчица, на която при светлината на месеца блестяха скъпоценни камъни. Аз я грабнах и покрих с целувки. Струваше ми се, че ръката сама се притиска към устните ми.
— О, защо да се разделяме! — шепнех аз, дълбоко развълнуван. — Да избягаме заедно!… И аз можех да те подозирам, да те проклинам, тебе!