— Ако тръгнете, вървете настрани, за да не се срещнете. Вашите вече са дошли до El Plan и се готвят да атакуват Passe de Cerro, който се защищава от Санта-Ана с двадесет хиляди души.
По време на този разговор свещеникът неспокойно се въртеше на стола си. После стана изведнъж, измърмори „buenas noches“ (лека нощ) и тръгна да излезе. В същата минута Линкълн, който го наблюдаваше изпод вежди, скочи и се изправи пред вратата.
— Не обичате ли да останете тука, светий отче! — спокойно, но решително каза той.
— Que cosa? — разтревожено попита свещеникът.
— Тука няма ни key, ни cosser, но вие не ще излезете преди нас… Раул, поискай от приятеля си една яка връв!
Свещеникът погледна към домакина укорително и заплашително. Бедният мексиканец заплете конците. От една страна, той не искаше да оскърби свещеника, а от друга — искаше да помогне на другаря си.
— Хайде, хайде, Хозе Антонио, тука няма какво да се умува! — казваше траперът, изправен пред вратата като железен колос. — Щом веднъж си ни приел под покрива си, трябва да се грижиш и за нашата безопасност. Аз виждам какво мисли този достопочтен отец и затова трябва да се върже, иначе всички сме загинали.
— Остави го — каза Раул, като се доближи до Линкълн, — моят приятел уверява и се кълне, че този свещеник е съвсем безвреден човек. Пусни го, моля ти се, без него ще ни бъде по-добре.
Като видя, че се отнасям съвършено безучастно към тази работа (аз се бях замислил за нещо по-интересно), Линкълн пусна свещеника.
— Дано не излезе нещо лошо от това — каза той, като седна пак на мястото си. — Съветвам ви да не нощуваме тука; като се навечеряме, хайде на път… Как мислите, господин капитан?
— Какво има, сержант?
— Раул ме накара да пусна тоя свещеник, пък аз съм уверен, че той ще насъска отгоре ни цяла глутница жълтокожи. Мисля, че трябва по-скоро да се махнем от тука.
— Добре, ще се махнем — апатично отвърнах, като все още мислех съвсем за друго.
Нахранихме се, изпихме по чаша шоколад и вече се готвехме да се простим с добрите домакини, когато Хозе Антонио ни предложи да изпушим по цигара.
Съблазънта беше голяма, тъй като отдавна не бяхме пушили. Освен това никак не ни се искаше да напуснем тази гостоприемна стряха, дето се бяхме разположили тъй добре. След всички претърпени неудобства тази колиба ни се виждаше като рай.
— Е, добре — каза Раул, — да изпушим по една, да се постоплим още малко край огъня и тогава вече, няма какво, ще идем да се скитаме пак като диви зверове.
Но още не бяхме сварили да се настаним около огъня и да запушим нашите пури, когато Хезузита, която бе излязла, влезе с вик:
— Татко, навън има хора!
Наистина, през пукнатините на стените се очертаваха фигурите на няколко души.
Линкълн грабна карабината си и се завтече към вратата с думите:
— Нали ви казах аз! Ето че паднахме в капана!
Без да си прави труд да отваря вратата, той с всичката си тежина наблегна леката бамбукова стена, която се проби с трясък.
Искахме да излезем след него, но ето че цялата колиба се събори и ни засипа с дъски, палмови листа и тръстика. Чухме гърмежа на Линкълн, изпъшкването на умиращия, залп от пистолетни и пушечни гърмежи и дивите крясъци на нападателите. После изведнъж ни измъкнаха от развалините на къщата, закараха ни в гората, вързаха ни за дърветата и почнаха да ни отрупват с ритници и юмруци. Биха ни, докато паднахме в безсъзнание. Когато се съвзехме, видяхме, че ни е заградила тълпа крайно озверени хора. Те диво крещяха, кискаха се и скачаха наоколо ни, като се наслаждаваха на мъките ни и се подиграваха с нашата безпомощност.
Сред тази побесняла сган стоеше свещеникът и поощряваше нашите палачи към нови жестокости. Като почувствувах, че умирам, потърсих с очи Линкълн и се чудех защо не чувам неговия глас. Него го нямаше при нас и аз още чувах как свещеникът заповядваше да го намерят непременно. После изгубих съзнание.
След известно време наново се свестих. Престанаха да ни бият, след като се умориха, изглежда, от тази гимнастика. Мъчителите ни седяха при нас на тревата в очакване на нещо.
От разговора им можеше да се заключи, че сме попаднали в ръцете на jarochos, шайката на прочутия разбойник Харанта.
— Ах, Боже мой — стенеше Раул. — Защо ми трябваше да преча на Линкълн за задържи тоя калугер! Нищо нямаше да се случи, ако бяхме го задържали, а сега няма да се отървем от бесилката! Щом дойде той и нашата е свършена.
В това време се чу конски тропот и се показа конник, който препускаше към нас.
— Ето го и самият Харанта! — шепнеше Раул. — Ако ме познае… Впрочем сега не ми ли е всичко все едно? Ще ни избесят, по-лошо от това не могат да направят. Няма да умираме два пъти, а от единия път не можем да се отървем. Изглежда, така ни е писано!