— Де са янките? — извика Харанта и слезе от коня.
— Ето ги, капитане! — отговори един от jarochos, отвратителен старец с червен мундир, изглежда, лейтенант на шайката.
— Колко са?
— Четирима, капитане.
— Добре. Ами какво чакате?
— Заповед да ги обесим или да ги застреляме.
— Caramba! Няма време да правим бесилки!
— Тука има прекрасни дървета, капитане, стават за бесилки — каза друг, като посочи наоколо с ръка.
Изглежда, много му се искаше да се наслади на бесилките, макар че това зрелище едва ли бе ново за него.
— Madre de Dios! Казвам, че няма време за забавление… Санхо! Габриел! Карлос! Продупчете по-скоро черепите на тия тъпоглави саксонци! Не се бавете! По-бърже! Знаете, че обичам всичко да се извършва бързо.
Тримата, чиито имена бяха споменати, слязоха от седлата, взеха си карабините, прегледаха ги и излязоха напред.
— Отлично! — философствуваше гласно Раул. — Нищо по-лошо от смъртта не могат ни направи. Искам да поприказвам преди смъртта си с тоя достопочтен padre. Ще му кажа такава думичка, от която той ще се върти цяла нощ без сън… Oyez, padre laranta! — силно му извика той с подигравателен тон. — Кажете, моля ви се, намерихте ли най-подир прекрасната Маргарита?
При слабата светлина на луната се виждаше как Харанта побледня и се заклати, като че ли го раниха.
— Стойте! — обърна се той към хората си, които се бяха прицелили. — Докарайте тия дрипльовци вън! Огън! Запалете тая смет! — прибави той и показа развалините на колибата.
Сухата тръстика, дъските и листата в един миг пламнаха и осветиха с червена светлина цялата сцена.
„О, Господи! Вероятно той иска да ни хвърли в огъня!“ — помислих си аз, когато ни потътриха към него.
Никога не бях виждал хора дотолкова прилични на демони. Голяма част от тях се състоеше от замбоси и метиси, но имаше и много чистокръвни, съвършено черни негри от Антилските острови и от Куба. В мнозина от тях изражението на природна свирепост се усилваше от татуировката на лицето им.
Достатъчно беше да се хвърли един поглед върху тази дива тълпа, за да се разбере какво ни очаква. Нямаше никакво съмнение, че бе настъпил последният час! Всички ни изгледаха със свирепостта и кръвожадността на зверове, които са хванали плячка; нито в един поглед нямаше лъч от състрадание или жалост.
Появяването на началството не можеше да измени нашето убеждение, че ние прекарваме последните минути от живота си. Неговата физиономия лъхаше омраза и злоба; тънките му устни трепераха с отвратителна плътоядна усмивка; мъничките му черни очи блестяха като разпалени въглени, кривият му нос с една резка по средата му придаваше вид на граблива птица.
Той бе наметнат с пурпурна мантия, която го покриваше от главата до петите; краката му бяха обути в груби ботуши от черна кожа, на които звънтяха големи шпори, а на главата си бе нахлупил голяма черна шапка със златни нашивки и пискюли. Нямаше брада и мустаци, дълги коси падаха върху кадифената яка на мантията му.
Такъв беше padre laranta.
Пред него лежеше вързан Раул; и двамата се гледаха мълчаливо. Лицето на достопочтения padre laranta потреперваше като че ли под влиянието на електрически ток, а пръстите му нервно се мърдаха, като щипците на полип, който се мъчи да се впие в жертвата си.
Раул, нашият весел, безгрижен Раул, можа да разклати дотолкова железните нерви на тоя човек, който изглеждаше недостъпен за никакви вълнения и въздействия. По устните на французина играеше тържествуваща усмивка; очевидно той бе напълно уверен в поражението на своя враг.
Очаквахме, че първата дума на отец Харанта ще бъде заповедта да ни хвърлят в, огъня, който сега достигаше най-голямата си сила. Но, за щастие, той не мислеше за такова нещо.
— А, сеньор! — извика той, като приближи до Раул. — Така си и мислех, че още веднъж ще се срещнем… Мечтаех за това… Ха-ха-ха! И тази мечта бе чудно приятна, но действителността излиза още по-приятна. Ха-ха-ха!… Нали, а? Нима не е така? — продължаваше той, като шибаше с камшика си нашия другар по лицето. — Нима не е така?
Очите му излизаха от орбитите и буквално пръскаха искри.
— Ами не мечтаехте ли да се срещнете с Маргарита? — попита Раул с остър саркастичен смях.
Никога няма да забравя какво стана с Харанта в този миг. Неговото жълто лице посиня, устните му побеляха, а очите му замятаха мълнии. Със стиснати зъби и с бесен вик той ритна Раул в лицето. Кръв протече от удареното място.
Тази постъпка бе толкова груба и мръсна, че аз изскочих от кожата си. С отчаяна сила скъсах връзките си, от което останаха дълбоки резки на ръцете ми, и с един скок се изправих пред чудовищния padre, когото сграбчих за врата.