— Добър ден, господа! — извика Харанта, като приближи до нас и скочи на земята. — Добре ли прекарахте нощта? Вярвам, Лопес ви е приготвил прекрасна, удобна постеля. Бива си го него, нали, Лопес?
— Вярно, капитане — потвърди мълчаливият Лопес.
— Добре ли спаха тия господа, Лопес.
— Отлично, капитане.
— Някой не ги ли безпокои?
— Не, капитане.
— В такъв случай те могат да тръгнат… Готови ли сте, господа? — обърна се той към нас.
Разбира се, никой не му отговори. Той и не чакаше отговор, а продължаваше да задава въпроси, да прави забележки, на които отговаряше само Лопес.
Още не знаехме какво искат да правят с нас. Че ни очаква смърт — не можеше да има никакво съмнение, но каква смърт — това никак не можехме да разберем. Мислех, че достопочтеният padre ще заповяда да ни блъснат в пропастта.
Но, не. Излезе, че Харанта бе решил съвсем друго.
— На работа, на работа! — викаше той и махаше с ръце. — Няма защо да се чака… По бърже, другари!
По края на стената се протакаше ред големи борове, за които jarochos привързаха четири ласа.
Сега разбрахме, че искат да ни обесят над пропастта, но така, че да не се задушим изведнъж, сами да издъхнем полека, хиляди пъти по-мъчително.
Да, padre Харанта беше изобретателен човек!
— Отлично! — каза той, когато всички приготовления бяха свършени. — Постави ги сега в ред, Лопес, само гледай — по чиновете им! Почни от господин капитана.
— Добре, капитане — отговори невъзмутимият разбойник и направи на подчинените си някакви знаци с ръка.
— Вас, почитаеми господине, оставям за най-подир — обяви той на Раул. — Вие ще бъдете ариергарда при вашето шествие към чистилището. Ха-ха-ха!… Ама хубавичко ще се поразходят, а, Лопес?
— Хубаво, капитане.
— Не обича ли някой от вас да се изповяда, господа? Аз съм на услугите ви, няма що. Ха-ха-ха!
Тук Харанта направи възмутителна гримаса, от която всичката кръв кипна в жилите ми. Да можех, бих го разкъсал на парчета, само за тази гримаса.
— Моля ви се, не се стеснявайте, господа — продължи той. — Много пъти ми се е случвало да слушам изповеди, нали, Лопес?
— Вярно, капитане.
Разбойниците, събрани около нас в малка купчина, се закискаха.
— Е как, Лопес, никой ли не иска да се възползува от моите услуги?
— Никой, капитане.
— Какви закоравели еретици! Я попитай ирландеца. Той сигурно е добър католик и надали ще иска да му тежат греховете на оня свят.
— Не искате ли да се изповядате? — обърна се Лопес към Чен.
Последният отговори с един толкова изразителен поглед, че той заменяше цяла реч.
Чу се още по-силно кискане.
— Е, какво каза той, Лопес! Да или не?
— Не, капитане.
Нов гръм от оглушително кикотене.
Лопес ме наближи и надяна на шията ми примка, другият край на която бе завързан за едно дърво.
— Готово ли е, Лопес? — попита главатарят.
— Готово, капитане.
— Тогава запрати го… Не, почакай… нека господин капитанът по-напред се порадва на паркета, който е приготвен за неговите танцувални упражнения. Туй ще му направи голямо удоволствие… Ха-ха-ха!
Един разбойник ме завлече до самия край на бездната и ме нагласи така, че да мога да я видя цялата. Чудна работа! При друг случай бих се ужасил, но в тази минута, докаран от мъчения почти до пълно затъпяване, аз я гледах съвършено спокойно.
Бездната, в която бяха отпуснати краката ми, беше от ония бездънни пропасти, които често се срещат в Испанска Америка и се наричат barrancas. На това място скалата като че ли бе разрязана наполовина и разделена до двеста метра широчина. Долу, на дълбочина около шестстотин метра, шумеше поток.
Това приличаше на мястото, дето се сражавахме с кучетата, но изглеждаше още по-мрачно.
Докато гледах надолу, един голям орел ме докосна с грамадните си разперени криле, като че ли искаше да се запознае по-отблизо с бъдещия си съсед. Орляк дребни птичета, които бяха накацали на една скала, плахо изхвръкнаха настрана, като съзряха грозния си цар.
— Е, как, е господин капитан — насмешливо продума Харанта, като се обърна към мене, — харесва ли ви този паркет, а?… Как мислиш, Лопес, харесва ли му?
— Вероятно му харесва, капитане.
— Ха-ха-ха!… Мисля, че му хареса. Готово ли е всичко? Не, не е готово!… Нямаме музика, а без нея е неудобно да се танцува… Ей, Санхо! Де е твоят рог?
— Тук е, капитане.
— Изсвири нещо весело… Или ето що: свири по-силно Yankie Doodle! Ха-ха-ха! Карай Yankie Doodle! Този мотив е най-подходящ за случая.
— Слушам, капитане!
Подир секунда се раздадоха звуците на американския национален химн. Можете да си представите какво впечатление, ми направи той.
— Е. Лопес, хайде! — извика Харанта.