Чаках вече да увисна във въздуха, но в този миг padre пак извика:
— Стой!
Музиката спря и Лопес застана като гръмнат.
— Ах, Лопес, забравих нещо… Съжалявам, че не си го припомних по-рано… Нищо, още не се е минало… Ха-ха-ха! Caramba!… По-добре нека ги накараме да скачат на главата си. Това ще бъде оригинално и красиво. Нали, Лопес? — викаше padre и подскачаше от удоволствие.
— Да, капитане.
— Славна работа! Нашият капитан винаги ще измисли нещо особено! Само да видим! — викаха разбойниците, пляскаха с ръце и се задавяха от неудържим смях.
Padre повика Лопес настрана и му пошушна нещо на ухото. Лопес чу и каза: „Добре, капитане.“ После каза нещо на разбойника, който бе най-близо до него и който дойде при мене, сне примката от шията и ми стегна с нея краката.
Трябваше да бъде обесен с главата надолу!
— Това ще бъде много по-любопитно, а, Лопес?
— Да, капитане.
— Този джентлемен ще има достатъчно време да се покае. Така ли, Лопес?
— Така, капитане.
— Развържи му езика! Нека заприказва! Интересно ще бъде да го послушаме.
Забравих да кажа, че той, щом се бе появил на скалата, бе заповядал да ни вържат устата, така че ние не можехме да отговаряме на неговите въпроси, което много забавляваше нашите джелати.
Лопес побърза да изпълни заповедта на бандита, разбърза устата ми, но аз не се възползувах от това. Езикът ми като че ли бе пресъхнал и не можех да издам никакъв звук.
— Развържи му и ръцете, Лопес! — продължаваше да командува padre. — Трябва да му се даде възможност да отпъжда нахалните птици!
— Да, капитане.
Лопес преряза ремъците, с които ми бяха вързани ръцете и ме обърна така, че по дадения знак да мога изведнъж да хвръкна във въздуха, тоест да увисна с глава в бездната.
— А сега да свири музиката, музиката! — кресна с острия си глас Харанта. — Ти гледай, Лопес, да не пропуснеш знака, който ще ти дам! Гледай ме… Така… Ей, Санхо, свири!
Затворих очи и чаках фаталната минута. Настана страшна, убийствена тишина — тишина, която винаги предшествува катастрофите.
Но ето че Санхо засвири и в същия миг се чу гърмеж. Някой се олюля над мене, охна и полетя през главата ми в бездната.
После ме сграбчиха за краката и ме тикнаха в пропастта… Край! Прощавай, прекрасен свят!… А! Закачих се за нещо с краката си и увиснах… Дебелите клони на едно дърво ме задържаха… С отчаяно усилие обхванах стъблото с ръцете си, откачих краката и предпазливо се изправих.
Долу, далече под мене, висеше на ласото Лопес. Познах го по червената мантия. Той висеше с лицето надолу и от главата му течеше кръв. Изглежда бе мъртъв.
Краката ми оставаха стегнати с ремъка и затова се държах за дървото само с ръцете си. Чувствувах, че ръцете ми отмаляват и че ще трябва да продължа неволния си полет, ако не мога да освободя краката.
Сграбчих здраво дървото с едната ръка, а с другата измъкнах от джоба си ножа, който бях взел от Линкълн вместо моя кинжал, отворих го със зъби и като се извърнах назад, с едно дърпане прерязах ремъка.
Пак бях спасен!
Глава XXV
ОСВОБОЖДЕНИЕТО
По това време горе се водеше ожесточена престрелка. Раздаваха се викове на ярост, смесени с възгласи на тържество. Чуваше се конско цвилене и пръхтене, звънтене на саби, предсмъртни вопли и хъркане на умиращи. Явно ни бе дошла помощ.
За жалост не можех да видя какво става над скалата, тъй като се намирах по-ниско. Покачих се на върха на дървото и зачаках да се свърши битката.
Гърмежите ставаха все по-редки и по-редки, тропотът на конете замираше надалече… Изведнъж над мене се раздаде грубият глас на Линкълн, който в тази минута ми се стори като небесна хармония.
— Ето го! — викаше този глас. — Какво си приказвате, капитанът е цял-целеничък! Вижте го де седи на дървото като някое птиче… Дръжте ме за краката… по-яко… ей така!… Господин капитан, дайте си ръката… Дайте и другата… Ей, вие, дърпайте сега… Едно… две… три… Е, готово!
Извадиха ме и предпазливо ме оставиха по-надалече от проклетата бездна, която насмалко щеше да ми стане гроб.
Линкълн скачаше наоколо ми като луд и издаваше диви, тържествени викове, които беше научил от индианците Дванадесет кавалеристи със зелени мундири и с карабини в ръце се смееха сърдечно, като го гледаха. Малко по-настрана стоеше друг отред от нашата кавалерия, който пазеше няколко пленени разбойници. По-нататък, на равнината, под скалата, препускаха стотина стрелци и гонеха бандитите.
От близките конници познах Туин, Ченеси и други наши офицери. Те дойдоха при мен и ме обсипаха с поздравления за чудесното ми спасение.