Тук бе и Джек, който им служеше за пътеводител.
Докато разправях какво бе станало, Линкълн отряза ласото и чухме глухия шум от падането на едно тяло във водата. Това беше безжизнения Лопес, който по волята на орисницата си бе заплел краката в примката, приготвена за някого от нас и бе увиснал на нея, когато сполучливият куршум на Линкълн се бе забил в главата му и го бе търкулнал надолу.
— Който копае гроб за другите, сам пада в него! — философски забеляза старият трапер. — Тези работи често се случват. А нашият капитан просто провидението го закриля! То сякаш нарочно е посадило тука, под скалата, дърво, за да се задържи за него. Казвам ви, момчета — обърна се той към войниците, — Бог никога не ще допусне злодейците да тържествуват!
— Пийте по-скоро, капитане, това ще ви подкрепи! — казваше майор Туин и ми подаваше прочутата си манерка.
Пийнах две-три глътки и наистина се почувствувах укрепнал.
— Е, сега е редът на Клелей! — каза майорът, като предаваше манерката на моя другар.
Последният също се „подкрепи“ както трябва; и предаде жизнения еликсир на Раул, който го раздели с Чен.
— Но как ни намерихте, господин майор? — попитах аз.
— Ей това войниче, мистър Джек, ни заведе на мястото, дето са ви грабнали в плен. Оттам ви проследихме до голямата хациенда.
— До голямата хациенда ли? Значи вие сте били там?
— Да!
— С гверилясите?
— Никакви гвериляси не видяхме. Имаше само работнички и пеони… Ах, впрочем, наистина, имахме сражение, но с друг вид неприятели: Торилей и Тенеси даже са тежко ранени; страхувам се, че никога няма да се излекуват!
Погледнах показаните офицери, които се смееха от все сърце и лукаво си подмигваха.
— Не е ли истина, господа, че сте смъртно ранени? — продължаваше майорът, обърнат към тях.
— Истина, истина! — извикаха двамата заедно и си туриха ръцете на сърцето. — Стрелите се забиха толкова на дълбоко, че за нас няма никакво спасение!
— А, ония ръчици, които ви нанесоха раните, те могат да ви излекуват — с многозначителна усмивка забеляза Туин.
— Разправете най-после работата! — нетърпеливо казах аз, възмутен от тия подсещания, тайнствения смисъл на които разбрах донейде.
— Работата е тази — отвърна Тенеси, — че намерихме в хациендата две такива хубавици, каквито дори не сте сънували. Освен хубост, вижда се, че имат и добро състояние.
— Просто грамадно! — поде Хилис. — Казват, че имали цели планини от злато, брилянти, рубини и други такива скъпоценности.
— Тогава ясно е защо, като ги видяхме, бяхме смъртно ранени… или по-добре да кажа, чудните очи на тия красавици промушиха сърцата ни! — с патос продължаваше Тенеси. — Ако пък бяхте видели, господин капитан, как посрещнаха мъничкия Джек! Щяха да го уморят с разпитвания за вас!
Видях, че няма да чуя нищо свястно по срещата, която ме интересуваше, и затова реших да науча от Джек подробностите, но по-късно.
— Е, оставете ги тия хубавици! — продумах, колкото се може по-небрежно. — Разкажете ми по-добре къде се запътихте, като излязохте от хациендата?
— Тръгнахме пак по следите ви — отговори майорът. — Като стигнахме до планинския поток, над който сте се сражавали с кучетата, срещнахме едно малко момче, което се познава с Джек и което видяло всичко, което станало с вас. То ни показа даже следи от вашата кръв и ни разправи къде и по какъв интересен начин сте се скрили от мексиканците… Страшно се смяхме, като научихме за тоя ви подвиг! После минахме през равнината и при свършването й видяхме пак следи от битка, после съвсем изгубихме дирите ви. Измъчихме се да решаваме тази гатанка!
— Ами как попаднахте тука?
— Случайно. Вървяхме към Ponte Nationale, когато изведнъж вашият грамаден сержант се изправи пред нас. Той ни разказа всичко. С негова помощ дойдохме навреме.
Като поприказвах още малко със съслуживците си, аз се отделих и потърсих Джек.
— Кого видя, Джек? — шепнешком запитах момчето, като го повиках при себе си.
— Видях всичките, господин капитан.
— Е?
— Попитаха ме де сте и когато им казах…
— Добре, разбирам. Сетне?
— Чудеха се и…
— Е, разбира се. По-нататък?
— Госпожиците…
— Какво госпожиците?
— Плакаха, чупеха си ръцете…
Тия думи вляха сладкия балсам на утеха в моята измъчена душа. Аз се предадох на сладки мечти…
— Ще ме питате ли още нещо, господин капитан? — чух гласа на Джек, който виждаше, че като че ли го забравих. Опомних се и го попитах:
— Не ти ли казаха, закъде заминават?
— Казаха ми, че се преселват в… Забравих името на града…
— Оризава? Кордова? Пуебла? Мексико? Гванахуато?
— Да, струва ми се, нещо такова споменаваха…