Но все пак се качихме на хълма и поздравихме със силно ура нашето славно знаме. Артилеристите се спряха в недоумение, като не можеха да ни познаят в нашите изпокъсани мундири… собствено мене и Клелей — всички други бяха облечени както трябва, но главно на нас двамата обръщаха внимание. Дадох знак с ръка, като показах на нашия знаменосец да излезе напред и развее знамето.
Изведнъж ни заобиколиха отвсякъде, стискаха ни ръцете и ни отрупваха с въпроси. Излезе, че и целият мой отред се бе намирал там. Не мога да опиша възторга, който ме обхвана, като видях моите другари, за които преди малко мислех, че вече никога няма да ги видя. И те се радваха, че съм се избавил от опасността. Като ме снеха от коня, те ме занесоха на ръце в най-близката палатка, дето ми дадоха да се умия и преоблека. Същото направиха и с Клелей.
Глава XXVII
МОЯТ ПОДВИГ
Като се присъединих отново към своя отред, реших да вървя с него решително направо; никой нямаше право да ме задържи, тъй като майор Туин преспокойно замина нататък със своя ескадрон. Клелей също гореше от жажда за подвизи и затова бе напълно на моя страна.
— Не ви ли трябват вече моите хора? — попитах капитан Риплей, млад офицер, който командуваше батареята.
— Мога да мина и без вас, капитане — отговори той. — Имам още тридесет души. Те са повече от достатъчно, за да запазим тия топове и да отбием поне хиляда мексикански „юнаци“.
Като натъртваше насмешливо последната дума, той посочи с ръка на бегълците, които влизаха в гората.
— Така е… Аз намислих една малка екскурзия. Иска ми се да изловя неколкостотин от тия „герои“. Може би и вие няма да се откажете да тръгнете с мен?
— С най-голямо удоволствие бих ви придружил, но знаете какво значи нарушение на заповедта. Аз съм поставен тука и трябва да стоя, докато ме повикат.
— Имате право… Довиждане, приятелю! Бързам и затова не мога да се ползувам повече от вашето любезно общество, колкото и да ми се иска това.
— Довиждане! В случай на нещастие смело разчитайте на мене. Аз ще ви следя отдалече и ще ви помогна, когато дотрябва.
Като му поблагодарих, застанах начело на ротата си и тръгнах да гоня бегълците. Тъй като половината от тях бяха успели да се спуснат в теснината, реших да пресека пътя на останалите.
Риплей ми даде малък бинокъл, с който можех да разгледам цялата местност, по която се движеше войската, която позорно напускаше своето знаме. Голяма част от мексиканците бяха без оръжие, но носеха големи вързопи, изглежда — заграбени вещи.
Под група палми до края на скалата стояха няколко офицери. Между тях имаше един, към когото се отнасяха с почит и когото бяха заградили. Досетих се, че той трябва да е прочутият Санта-Ана. „Да ми се падне него да хвана в плен! — мислех си. — Този подвиг действително ще бъде толкова голям, че изведнъж ще стана герой.“ Но не! Докато пресмятах от коя страна да се приближа до тази интересна група, изведнъж се зададе богато оседлан кон, офицерите качиха на него предмета на своето почитание, възседнаха доведените им мустанги — и цялата кавалкада мигом се скри зад скалата. Разбрах, че тази плячка се изплъзна от ръцете ми и се реших да се възползувам от друга.
Забелязах, че неприятелските войници се спущаха в теснината и се качваха по нея откъм нашата страна по тесен проход, който извиваше така, че отзад не можеше да се вижда какво става напред. Това ми стигаше. Като дадох знак на отреда си, полетях към това място и заградих изхода. Бегълците вървяха на групи. Като скрих наблизо своите стрелци и като предложих на Клелей да застане до мен и да вдигне бял парламентарен флаг, посрещах ония, които излизаха нагоре, с думите: „Не бойте се, ние сме приятели. Вървете по-смело.“ Като не виждаха скритите щикове и като вярваха на белия флаг, мексиканците спокойно минаваха край нас и завиваха нататък, дето ги пресрещаше моята рота и без големи усилия, само със заплашване, ги вземаше в плен. Всичко това ставаше толкова тихо и бързо, че следващите групи не забелязваха нищо и също така се улавяха в капана. Нещастните страхливци! Стигаше да им се покаже крайчеца на пушката — и те се предаваха безмълвно.
Най-после пленените станаха три пъти повече от нас. Като се страхувах, да не помислят да се възползуват от своето превъзходство или да не би някой от тях да вдигне тревога, заповядах да се навържат с ремъци и тържествено ги поведох към нашия лагер.