Когато се обърнахме назад, покрай нас изпищяха няколко куршума. Стреляха ония, които се покачваха из теснината и разбраха каква е работата, но това бе всичко. Никой от тях не се реши да влезе в сражение с нас.
— Не ви ли казах, че нашият капитан би могъл да покори цяло Мексико, стига да поиска? Ето кой би трябвало да бъде генерал! — казваше Линкълн, като ме гледаше с такъв възторг, че аз неволно бях трогнат, макар и да ми се искаше да се посмея за неговата наивност. — Улови в плен повече от триста души, без да пролее нито една капка кръв! Покажете ми друг, който може да направи това нещо! — продължаваше той.
— Стига, Боб! — смъмрих го. — Всеки разсъдлив човек би направил същото. Като знаеш характера на тия жалки хорица, които хванахме в плен, никак не е мъчно да разбереш какво трябва да правиш с тях… По-добре ми разправете как сполучихте да намерите ескадрона на майор Туин?
— Много просто, господин капитан. Като се измъкнах от ноктите на Харанта, скитах цяла нощ около вас, като чаках случай да ви освободя. Виех като вълк и лаех като куче.
— Чухме — прекъснах го — и разбрахме, че искате да ни ободрите, но знаехме, че не можете да ни помогнете.
— Дявол да го вземе тоя проклет разбойник в калугерското расо! Да знаех, че е тъй близо до онази къща, дето се бяхме разположили толкова удобно, и че оня калугер също принадлежи към неговата шайка, — щях да го науча аз него! На късчета щях да накълцам тоя пуст калугер! Но вярно е, че всеки мъдрец си има и голяма доза простотия. Повярвах, че един мексикански padre може да бъде „добър“ човек. По лицето се познаваше какъв е…
— Добре, добре, сержант, оставете го на мира. Той постъпи така, както е намирал за нужно. Това е работа на съвестта му. А вие ми разправете по-добре какво се случи с вас после.
— После ли? Нищо особено, господин капитан. Крих се в гората като звяр, хранех се с каквото ми попаднеше Знаех, че Джек ще доведе нашите, знаех, че те ще тръгнат по вашите следи. Качих се на едно дърво, зачаках и ги дочаках, това е всичко.
— А не ти ли бе мъчно за нас? — попита Чен.
— Как да не ми е било мъчно! Стига само да можех, бих преобърнал целия свят, за да ви спася!
В това време нашите пленници водеха помежду си разговор. Аз се вслушах.
— Старецът избяга ли? — питаше един.
— Разбира се! — отговори друг. — Нима те пострадват някога? Само ние си теглим винаги.
— Да, братко Антонио, тежко на нас, сиромасите! Заловили се на война, дявол да ги вземе! Я да ни попитаха дали искаме война! Аз най-напред щях да кажа — „не“.
— Как си мислиш, какво ще ни правят тия хитри янки? Ще ни избият ли?
— Не, защо ще ни избиват на вятъра! Такова нещо те няма да направят. Сигурно ще ни разменят срещу свои пленници. Ние направихме по-добре, дето се предадохме, отколкото да бяхме тичали като луди по долища и гори.
— Ами дали ще ни нахранят, как мислиш? Страшно съм изгладнял!
— Разбира се, че ще ни нахранят! Няма да ни морят с глад! Те не са такива хора.
— Ти отде знаеш?
— Чувал съм от един приятел, който е живял при тях. Не са лош народ, даже са по-добри от нашите.
— Я гледай!… Тъкмо да се сприятелим с тях, вместо да се колим един други!
Слушах с любопитство разговора, който разбрах добре. Освен мен, тях ги разбира само Раул и Линкълн, който знаеше доста мексикански думи.
Радвах се, дето тия клети хора, роби на чуждата воля, не се бояха от нас, а напротив — даже бяха доволни, че са попаднали в плен. Това доказваше, че лично те никак не ни мразят. Само една сравнително малка част фанатици, като гверилясите и шайката на Дюброк, който имаше своя особена сметка с нас, само тази част бе въодушевена от омраза.
Реших да стигна нашата армия, която отиваше в Халап на почивка, а после да се запътя за мексиканската столица.
Пътят бе дълъг и ние се мъчехме да го съкратим с разговори.
Скоро наближихме ескадрона на майор Туин, който отиваше по следите на нашите войски.
За да привлечем вниманието му, гръмнахме във въздуха. Ескадронът се спря, позна ни и ни дочака.
Майорът се учуди, като видя колко души сме хванали в плен.
— Чудесно! — каза той. — Не се надявах наистина, не се надявах!… Ами мнозина ли изгубихте?
— Нито един, господин майор — отговорих аз.
— Нито един ли?! Ами от тях мнозина ли изтрепахте.
— Пак нито един.
— Как така? Сами ли ви се предадоха?
— Почти сами.
— Нищо не разбирам! Моля ви, капитане, разправете ми работата по-подробно.
Разправих му. Майорът все повече се учудваше.
Най-сетне той не можа да се стърпи, дойде до мене, прегърна ме и ме целуна по двете страни.