Най-интересно бе, че в ръцете на Раул попаднаха книжа, останали след смъртта на този чифликчия. Като ги разглеждал от нямане на работа, той намерил между тях писмо от моя дядо, което доказвало, че чифликчията Рансом по-преди е бил лакей при него и че нему дължи всичко. Помолих го да ми даде това писмо.
Веднъж, по време на една офицерска веселба, Рансом го прекали, като заприказва за някакви си безродни скитници, които в смутните времена се вмъкват в полковете. И тук постоянно хвърляше подигравателни погледи към мен. Не можах да се сдържа, скочих и се провикнах:
— Не знам кой от гледището на господа офицерите е по-достоен да се нарича скитник: внукът на един лакей или внукът на един, комуто е слугувал същият тоя лакей!
— Как? Какво? — изрева Рансом, бледен като смърт. — Какво значи това, господине?
Всички присъствуващи се струпаха наоколо ни, разделени на две партии — едната за Рансом, другата за мен.
— Това значи, господине, че имам доказателство! Вашият дядо е бил лакей на моя дядо! — отговорих и извадих от джоба си известното писмо.
— Позволете да го разгледаме, това е интересно — каза един от моите привърженици.
Дадох му писмото и то тръгна от ръка на ръка. Мнозина от моята група даже си снеха копия, за да им се намират „в случай на нужда“.
— Този документ може да е подправен! — извика Рансом, задавен от злоба.
— Подправен ли? — повторих и скочих към него. — Господа, бъдете свидетели, че както не е фалшиво писмото, което имах честта да ви покажа, така не е фалшива и плесницата, която удрям на господин капитан Рансом.
При тия думи ударих нещастния самохвалко толкова силно, че той се заклати.
Всички се отдръпнаха от него като от чумав, а привържениците му почти до един преминаха на моя страна.
Работата трябваше да се свърши с дуел, назначен на другата сутрин край брега на река Цедена, по пътя за Перота.
На разсъмване излязохме вън от града със секундантите си. Някъде към реката ни настигна колата с двама поканени лекари. До фаитонджията седеше малкият Джек, без когото не можеше да стане нито едно важно събитие в моя живот.
Като стигнахме до малката гора, се спряхме, слязохме от конете и влязохме в самата нея. Там намерихме прекрасна полянка, тъкмо за нашата цел.
Секундантите измериха десет крачки и ме поставиха гърбом към Рансом. Трябваше да се обърнем, като чуем: „готово!“ и да стреляме, когато прочетат: „едно, две, три!“
В мъчително мълчание чакахме условния сигнал, когато се завтече Джек, който бе останал при колата, и извика:
— Капитане, капитане!… Мексиканците идат! Мексиканците!
Всички се обърнахме. Наистина, към гората препускаха двадесет гвериляси. Очевидно бяха вървели подире ни, за да ни нападнат от засада.
Рансом, който стоеше отпред, гръмна върху онзи, който се намираше начело, но не го улучи. Последният подскочи на седлото, извади сабята си и се хвърли върху Рансом с явното намерение да му отсече главата.
Гръмнах аз — и конникът падна.
— Благодаря, Халър! — извика моят противник. — Вие разбрахте, че предпочитам да умра от вашата ръка…
Секундантите, хирурзите и всички останали се наредиха и насочиха револверите си срещу конниците. Из тяхната среда изскочи напред един върху прекрасен черен кон. Затреперах, като познах, че е моят смъртен враг Дюброк, познах и своя кон, подарен ми от майор Блосъм и отнет ми от креола в хациендата на дон Розалес. И той ме позна. Пришпори коня си и се спусна към мене. Очите му блестяха като светкавици, белите му зъби скърцаха, хубавото му лице се гърчеше от конвулсии. Наведен над седлото, той размаха сабята си и описа лъскава дъга във въздуха. Гръмнах, но същия миг паднах в несвяст.
Скоро дойдох на себе си. Като си отворих очите, видях тъмна линия от конници, които се връщаха по същия път, от който ни бяха нападнали. До нас имаше отред американски драгуни. Поляната бе покрита с мексиканци и коне. Трима драгуни лежаха ранени. Станало бе истинско сражение, докато бях в несвяст.
Самият бях цял окървавен и върху мене лежеше тежко тяло. Джек употребяваше всичките си сили, за да ме измъкне, но не можеше.
Като се понадигнах, с едно движение свалих от себе си неподвижното тяло с гвериляски мундир, обърнах го и го погледнах в лицето: Дюброк!