Като разбрахме каква е работата, Таплън и аз се завтекохме напред и тъй гръмогласно извикахме: „стойте, мръсници!“, че войниците в един миг се спряха като гръмнати. Оня, който теглеше момичето, побърза да го пусне, а другият, който се боричкаше с кучето, от уплаха си изтърва пушката; и двамата паднаха на колене и се молеха за милост. Спасеното момиче, по-младото — Пепе, се завтече към нас и помогна на баща си и брат си да махнат озвереното куче, което би разкъсало войниците.
— Нямате ли върви? — обърнах се към стареца.
— Имаме, как не! — отговори той и извади от вързаната на магарето кошница вързоп от върви, увити в гъвкава лианова пръчка.
Когато вързахме войниците, които ни молеха за просека, старецът, момчето и двете момичета ни обсипаха с изрази на благодарност и с всевъзможни благопожелания.
Чарли просто сияеше от възторг, уверен, че така завързаното познанство трябва да се уякчи и да се обърне в приятелство.
Подкарахме с голи саби вързаните войници и така придружихме индианците до тяхната колиба. Като се простихме със спасеното семейство, продължихме пътя си към лагера. Но не преминахме и десет крачки и ето че младият ми приятел внезапно спря и повика момчето, което шеташе около магаретата, от които бяха слезли сестрите му.
— Ела тука, юначе! — викна го Чарли.
То се завтече.
— Вземи това нещо за спомен! — продължи Чарли и му подаде хубав ловджийски нож.
Момчето полекичка взе ножа, разгледа го с радостна усмивка и ни се поклони ниско, като си скръсти ръцете.
— Не е зле за всеки случай да спечелим неговото разположение — забеляза Таплън, когато пак тръгнахме напред. — Неговите услуги всякога могат да ни потрябват.
— Могат, приятелю! — потвърдих аз.
Уловените войници ги осъдиха на телесно наказание, на една седмица арест и на двумесечно лишение от заплата.
На следния ден отидохме с Таплън да посетим новите си приятели, но колибата им бе съвършено пуста. В нея не само нямаше хора, но и никакви предмети. Бяха останали само голи стени и каменно огнище. Покривът за магаретата бе също пуст и в градината, малко настрана от колибата, имаше само ограда.
— Какво значи това? — Чарли плесна с ръце.
— Много просто: предпазливият старец се е уплашил да не връхлетят дъщерите му от едно зло на друго — казах.
— Ах, Боже мой? Че аз нищо лошо не съм си мислил! Бях готов…
— Да предложите на очарователната Пепе ръката и сърцето си — довърших.
— Нека е така! Войната ще се свърши, ще си дам оставката и тогава кой ще ми пречи да следвам влечението на сърцето си?
— Разбира се, че никой.
— Вие като че ли ми се присмивате? Казвате това с един странен тон?
— Какво приказвате! Аз и не мисля такова нещо, мили Чарли!
— Така ви искам! По какво стои по-долу това индианско момиче от някоя благородна лейди?
— Че и аз не казвам нищо против нея. Успокойте се, моля ви се!
— Но тонът ви е такъв… странен.
— Само ви се струва така, защото сте разстроен.
— Може би! Прощавайте… Аз, наистина, съм разстроен, страшно разстроен! Ще полудея, ще видите, че ще полудея!
В дълбоко отчаяние той си чупеше ръцете и насмалко остана да заплаче, така че аз едва можах да го поуспокоя и да го утеша с обещанието, че пак ще ги намерим.
Глава XXX
ТЪРСЕНЕТО
Няколко дни наред излизахме на градския път, като мислехме, че може да срещнем познатото семейство, но не открихме нищо. Дохождахме и до напуснатата колиба — тя си стоеше пуста и необитаема.
— Да — замислено каза Таплън, — остава ни още един опит. Ако и той излезе безплоден, ще зная, че няма вече надежда? Съгласен ли сте утре да се разходите с мен на кон?
Много ми бе мъчно за бедния приятел, който действително бе близо до побъркване, и затова отговорих:
— Разбира се, че съм съгласен.
— Благодаря ви. Знаех, че няма да ме оставите в трудната минута. Значи — до утре.
— Добре. Ами къде ще идем?
— В Бондерила.
— В Бондерила ли? Какво ще правим там?
— Ще ги търсим.
— Хм! Защо именно там?
— Ах, колко сте любопитен! Имам някои съображения, които после ще ви съобщя.
— Нека бъде така. Пазете тия съображения за себе си, докато не намерите за добре да ги кажете и на мен. Само не забравяйте, че около Бондерила се скитат гвериляси.
— Дявол да ги вземе! Няма да се боим от тях я!
— Не, но не е ли по-добре да вземем с нас някои наши хора за всеки случай?
— Не, моля ви, не трябва! Или ще идем сами, или никак няма да идем! Едно от двете.
— Добре, нека бъде така.
Като не исках да дразня злополучния си приятел, аз се съгласявах с всичко и достигнах дотам, че у него се появи известна надежда, която пропъди мрачното му отчаяние.