Анита се нае да ни прекара през скаляците и да ни изведе на пътя.
Домакините решително не искаха да им заплатим. Тогава извадихме по един пръстен от ръцете си и помолихме момичетата да приемат от нас този знак за спомен. Тия подаръци приеха с удоволствие.
Простихме се приятелски със старите и с Пепе, обещахме да дойдем пак при пръв удобен случай и тръгнахме на път, придружени от Анита и кучето.
Глава XXXII
ПРОПАСТТА
Известно време яздехме мълчаливо. Таплън бе замислен; и аз се натъжих отново, като си мислех за оная, която бе далеч от мене и може би се въртеше във вихъра на светските удоволствия.
Мръкваше се. Тъмнината бързо се спускаше и завиваше с непроницаемата си покривка околностите.
Когато преминахме около една миля, Чарли, който бе ариергард, изведнъж извика: „Стой!“
Спрях и го попитах:
— Какво има?
— Имахте право, като казвахте, че напразно се закачих с оня мексиканец. Той може да им напакости, макар те никак да не са криви.
— Страхувам се, че той именно това ще направи.
— Е, ама и то ще му се плати! — извика Таплън и скръцна със зъби. — Тя обеща да дойде в лагера и аз ще науча всичко. Но дявол да го вземе!? Каква е тази работа! Изгубил съм си пистолета! Къде ли е пропаднал?
— Боже мой, че и моят го няма! — извиках като бръкнах в кобура.
Погледнахме се в недоумение и тревога. Положението ни ставаше крайно незавидно.
На нашите разпитвания Анита отговори, че не е виждала никакви пистолети. Когато сме пристигнали в къщата, като разседлавала конете, тя видяла в нашите кобури бутилки, но пистолети нямало.
— Кога видяхте пистолета си за последен път? — обърна се към мене Таплън.
— Виждах го… Почакайте, сега разбирам къде са изчезнали! Помните ли ония подозрителни хора, на които обърнах вниманието ви в Сан Мигуел? Те са измъкнали пистолетите ни, докато закусвахме. Това е ясно като ден.
— Може би. В такъв случай, действително трябва да се пазим.
— Да, и то много трябва да се пазим? Каква глупост направихме, дето не взехме пистолетите при себе си в гостилницата, а ги оставихме пред очите на всички!? Все проклетото вино е причина. Да не бяхме пили, по-добре щяхме да обмисляме своите постъпки.
Слизахме в дълбока пропаст, по чието дъно течеше поток, който от дъжда бе станал като река. Но до водата не достигнахме. На едно място пътечката изведнъж се извиваше и пак се качваше нагоре по една почти отвесна скала, на която тук-таме растяха сухи кедри и бодливи кактуси. Горе растителността бе по-едра и по-гъста. Някои дървета бяха надвесили върховете си почти хоризонтално над главите ни и като че ли едва се държаха за края на скалата.
Този път бе тъкмо мексикански, достъпен само за мулетата и мустангите, които като котки се катерят по най-отвесните стръмнини.
На някои места трябваше да минаваме през отделни камънаци, легнали така, като че ли готови да се търкулнат надолу. Но те бяха закрепени яко и даже не се помръдваха от нашата и на мустангите тежест. Тук-таме пътечката извиваше между диви magueys, които ни шибаха с острите си листа, деряха ни дрехите и едва не ни свалиха от седлата.
Такава бе пропастта, наречена от местните жители Адска врата. Със своята мрачност и дивота тя напълно оправдаваше това название. Бяхме крайно благодарни на Анита, която се нае да ни придружи: без нейна помощ не бихме могли да се измъкнем от тази глуха бездна.
Като венец на неудобствата по пътя, месецът, който грееше с всичкия си блясък, изведнъж се скри и пак се повдигна буря с дъжд и гръмотевици. Вятърът виеше и свиреше, като че ли заплашваше да ни хвърли в пропастта, дето ревеше бесният поток. Пак заскриптяха и запращяха наоколо ни дърветата, заблестяха светкавици, загърмяха гръмотевици, пак студеният дъжд почна да ни мокри до костите.
Продължавахме да се качваме нагоре, тъй като не можехме да се спрем насред пътя. Анита вървеше пред нас и леко като коза се катереше по отвесната скала. Навикнала да пътува из планини и пропасти, тя не се страхуваше от нищо и се смееше весело, когато силната буря почти я събаряше или пък оглушителната гръмотевица удряше над самата й глава.
— Анита, ще настинете най-после! — виках й аз през рева на бурята. — Върнете се. Само ни кажете каква посока да държим.
— О, не, сеньор! — отвърна тя със своя звучен, звънлив глас. — Ние не се боим от настинка. На всичко сме привикнали. Едно само не е добро? Ама все едно, сега никой не ще ме види. Ако брат ми беше вкъщи, разбира се, той щеше да дойде с вас, но той работи в града, пък да ви оставим сами, не бива. Баща ми е вече слаб. Мъчно му е да се катери по планините… Моля ви се, не се безпокойте за мене.