Започнахме неуверено. И двамата се вълнувахме и първите удари нанасяхме безпорядъчно. Но аз с всяка минута ставах все по-спокоен и в това се състоеше моето голямо преимущество над противника, който започна да се сърди. Когато успях да се допра до страната му с копчето на шпагата си, се чу одобрителен вик от страна на зрителите.
Яростта на креола се усили и аз без голям труд сполучих да повторя своя удар. Най-после нанесох за трети път удар и зрителите още по-шумно изразиха своето одобрение. Моят победен съперник с досада пречупи шпагата си на коляното, избъбра нещо за „по-добро оръжие“ и за „друг удобен случай“ и се смеси с тълпата.
След два часа бях негов капитан, а Клелей — пръв лейтенант.
Подир седмица, на 20 януари 1847 година, нашият отред, вече приет от Съединените щати под названието „отред на карабинерите“, което ще рече на най-опитните стрелци, наричани още „волни“, се носеше вече по сините вълни на океана към бреговете на неприятелската земя.
Глава II
НА ОСТРОВ ЛОБОС
Получихме заповед, в която се казваше изрично, че за място, дето трябва да се съберат всички отреди, е определен остров Лобос. На него трябваше да започне обучението на новобранците.
Само за ден видът на този остров се промени съвършено. Сутринта представляваше гора от гъсти изумруденозелени храсти, а вечерта го видяхме покрит с безбройни редове бели бойни пирамидални палатки с развети флагове. Изгрялата луна с недоумение съзерцаваше изплувалия сякаш от морето войнствен град и окръжаващите го горди кораби.
Тук, на необитаемия досега остров, бяха настанени шест полка. Но тези войски бяха още „сурова стока“ — предстоеше тяхното обучение. Ставахме в зори и прекарвахме на крак до късна вечер. Разбира се, скоро привикнахме, че е просто необходимо да се домъкваме за сън до палатките с пребити от маршировките и прибежките крака, лягахме на земята и заспивахме мигом мъртвешки сън, макар наоколо ни да пълзяха всякакви гущери, скорпиони, грамадни паяци и какви ли не животинки, въдещи се изобилно по целия остров.
На 22 февруари бе рожденият ден на Вашингтон и нашият майор Туин подготви истински пир, за който, между останалите, бях поканен и аз. Трябваше да отида, колкото и да се чувствувах уморен.
Клелей дойде да ме вземе и отидохме заедно.
Палатката на майор Туин се намираше посред група каучукови дървета. Като вървяхме към нея, забелязахме, че е уголемена два пъти с разпусната напред платнена стряха.
Масата бе приготвена от дълги корабни дъски, положени върху бъчви със сухари. Бе покрита с бутилки и чаши от всякакъв вид, с най-различни размери. Между тях бяха отворени множество консерви, хълмчета от морски сухари, сирене и месо.
Заварихме вече насъбрано доста голямо общество — полковници, капитани, лейтенанти и доктори. Всички бяха насядали разбъркано, без класификация по чинове и по години. Имаше и няколко офицери от флотата, както и капитани на кораби, приличащи си извънредно много с обикновените моряци.
Домакинът, според обичая, седеше в горния край на масата. Бе един от онези железни хора, които се бият като лъвове и пият като гъби, без да почувствуват умора нито от едното, нито от другото. Той носеше постоянна привързана към себе си манерка, тя му бе скъпа колкото получените чинове и награди за военна доблест. Тази манерка винаги бе в услуга на бойните му другари, които умираха по пътищата от жажда и глад, от непосилна жега, прах и умора. Той изпадаше в искрен възторг винаги, когато чуваше да казват: „Манерката на майор Туин лекува всички болести!“
Както се виждаше, от голямото число изпразнени бутилки шампанско, които се търкаляха по земята, гостите бяха вече в най-празнично настроение. Туин бе републиканец до мозъка на костите си, при това празнуваният ден изравняваше всички различия. Той обичаше Клелей и когато влязохме, веднага го забеляза:
— А, Клелей! Добре дошли! Сядайте с приятеля си! — сетне добави, обърнат към един от младите: — Ей, Куджо, миличък, изтичай до палатката на полковник Маршал и домъкни, моля те, няколко столчета. А ти, мили Еди, отвори засега тази бутилчица. Но къде е тирбушонът? Как така е изчезнал! Не може да бъде. Дявол го взел… Ей сега беше пред очите ми…
— Защо ви е тирбушон, господин майор? — попита неговият адютант. — Аз имам патент за откритие — как най-бързо да се отварят бутилки. — Той взе в лявата си ръка бутилка шампанско, а с дясната я зашлеви така силно по дъното, че запушалката изскочи мигом, сякаш куршум от револвер.