Дигна се див рев от благопожелания за „капитана“, който мълчаливо и с достойнство се поклони, като благодари по този начин за пожеланията.
— Е, сега да се движим! — шепнеше Таплън.
Още веднъж изхъркахме колкото се може по-силно и тихичко се изтърколихме в гъстата папрат.
— Сега легнете на очите си — каза Таплън. — Аз ще ви прережа вървите, после вие — моите, и тогава нека ни дирят! Подир десет минути ще бъдем вече далече оттука.
Като стисна ножа със зъбите си, моят спътник почна да го търка по връвта, която ми свързваше ръцете, докато тя се откъсна на едно място. Тогава той пусна ножа и със зъби разбърза възлите.
Със свободни ръце аз сам вече си разбързах краката и като замахнах два пъти с ножа, прерязах вървите, които свързваха Таплън.
— Ох! Слава тебе, Господи! — продума той и въздъхна от дълбочината на душата си. — Сполучихме! Само да не ни усетят тия дяволи… Хайде, напред, където ни виждат очите!
Но не бяхме още успели да дойдем до височината, от върха на която сутринта се наслаждавахме на ландшафта, и ето че чухме тропот на коне.
— Охо! — извика Чарли. — Да не ни настигнат тия проклети зверове?
— Не — възразих, след като се вслушах. — Ония са много, а тука яздят само двама… А!… Виждате ли да лъщят пагони и саби? Чувате ли гласовете им?… Те са ония юнаци, които си размениха дрехите с нашите!
И наистина, това бяха Фогел и Ланти, които идеха насреща ни. Ние се застигнахме до края на самата пропаст. Дезертьорите още не се бяха досетили кой стои пред тях и ние, като диви котки, се хвърлихме зад тях на конете им и почнахме да ги душим. Конете се изправиха на задните си крака и ни изтърсиха заедно с тях на земята. Там продължихме борбата с хапане, душене и добри ритници? Най-сетне надвих, като замаях Фогел със силен юмрук в слепите очи и го блъснах в бездната.
— При мен! При мен! — отчаяно викаше Чарли, изглежда, изтощен от борбата. — Халър! На помощ!
Завтекох се към него, но в същия миг видях как Ланти го вдигна във въздуха и с все сили го запрати в бездната.
Раздаде се сърцераздирателен вик…
Смразих се от ужас, но не задълго. Викът на загиналия ми приятел още гърмеше в моите уши като зов за отмъщение.
— А! Негодник! — извиках, като се съвзех и се хвърлих върху неподвижно застаналата край брега на бездната фигура. — Сега удари и твоят час!
Сграбчих тази фигура с двете си ръце за кръста и напрегнах всичката си сила, за да я блъсна долу, в бездънната пропаст, дето вече лежаха два окървавени трупа.
— Халър! Какво правите, полудяхте ли? Аз съм! — викаше въображаемият Ланти и се дърпаше.
— Боже мой! Таплън! — извиках, като извърнах лицето му към себе си. — Пък аз си мислех, че вие? Аз дори забравих, че лейтенантският мундир не е вече на вас…
— И ме взехте за Ланти? — довърши Чарли. — Благодаря ви, приятелю! Насмалко щяхте да изпратите и мене при него и неговия почтен приятел!
Като си починахме малко от тия вълнения, продължихме пътя си.
Сутринта пак се върнахме в лагера и още едва сварили да се преоблечем, взехме участие в започналия бой при Молино дел Рей.
Уви! Същия ден вечерта последните лъчи на слънцето озариха безжизненото лице на клетия ми приятел Чарли Таплън, умрял на бойното поле с оръжие в ръка, жертва на своята безумна храброст…
Глава XXXIV
СВИЖДАНЕТО
На другия ден след сражението отредът на волните стрелци пак бе преместен в Халап.
Клелей оздравя съвсем и ние пак станахме неразделни.
И двамата ни мъчеше тъга за съдбата на дон Розалес и неговото семейство, за което нямахме никакви сведения.
Един прекрасен ден, когато седяхме във Fonda de Diligencias, най-големия ресторант в града, дойде Джек и ми пошушна на ухото:
— Господин капитан, търси ви един млад мексиканец.
— Мексиканец ли? — запитах. — Какво иска? Не го ли познаваш?
— Струва ми се, че е брат…
— Чий брат?
— На ония госпожици, които…
Скочих от стола си тъй бързо, че блъснах масата и съборих бутилките и чашите по нея.
— Халър, какво има? — запитаха ме другарите учудени.
— Викат ме за малко… Сега ще се върна! — казах и побързах да отида в приемната.
Там видях Нарцисо. Завтекохме се един към друг, силно се прегърнахме и целунахме. Радостта ми бе безгранична.
— Как сте изпаднали тука, мили ми Нарцисо? Отдавна ли сте в града? Сам ли сте или с вашето семейство? — обсипах го с въпроси.
— Още от вчера сме тук. В града имаме къща… Като се научи, че сте дошли, папа ме прати да ви намеря. Той ви моли да заповядате тази вечер заедно с господин Клелей и оня дебел сеньор, с когото сте били в хациендата. Аз не съм го виждал, но сестрите ми казват, че бил ужасно дебел и смешен.