Выбрать главу

— Това е майор Блосъм… Добре, ще доведем и него. Но кажете, моля ви, къде бяхте от последната ни среща насам?

— В Оризава. Там папа има голяма тютюнева плантация.

— Ами как попаднахте в обществото на гверилясите?

— Да, представете си, не подозирахме, че пленниците, които те водеха с нас, сте именно вие!… Това научихме много по-късно… Ако знаех, че сте вие, лесно щях да ви освободя! Ние сами пътувахме просто под закрилата на този отред. Много опасно бе тогава да пътуваме сами.

— Е, сега разбирам всичко, което по-рано ми бе неясно. Разбирам и съм вече спокоен.

Момъкът се усмихна, като смяташе очевидно, че е нескромно да разпитва за какво съм се безпокоил.

— Ами де е вашата къща?

— Близо до черквата на Спасителя. Там ще ви я покажат. Една голяма бяла къща сред грамадна градина.

— Добре. Поздравете всички вкъщи и им кажете, че довечера непременно ще дойдем и тримата.

Като се простих с момъка, аз се върнах при компанията си.

— Кой бе тоя! — шепнешком ме запита Клелей.

— Нарцисо Розалес.

— А?! — извика той и светна. — Значи тя е тука? Ще ги видим ли?

— Да, и то не по-късно от тази вечер.

Разправих му всичко, каквото научих от Нарцисо, и с това го докарах до същия възторг, в който самият се намирах.

Вечерта отидохме при майор Блосъм и му казахме за поканата на дон Розалес. Той се зарадва много, че може да иде в едно такова семейство, което знаеше тъй славно да угости човека.

Няма нужда да се казва, че ни посрещнаха с отворени прегръдки — поне старите и Нарцисо. Девойките, макар и да не ни прегърнаха, с погледи и усмивки красноречиво свидетелствуваха, че ни се радват не по-малко от родителите и брат си.

Докато стояхме в Халап, всеки ден посещавахме къщата на дон Розалес. Никъде другаде вече не ни влечеше.

Вечерта, преди да заминем в поход, Клелей и аз направихме формално предложение на дъщерите на дон Розалес. Отначало той малко се понамръщи, но като видя с какъв трепет очаквахме неговото решение, каза:

— Позволете ми да ви помоля да почакате решителният ми отговор след свършването на войната. Тогава ще се види как ще се сложат обстоятелствата.

Нямаше какво да се прави, трябваше със свито сърце да се покорим на неговата воля.

Пак трябваше да се разделим със скъпото за нас семейство и пак да се подложим на всички опасности и случайности на войната.

Пресичахме облятите със слънчеви лъчи равнини на Пероте, катерихме се по върховете на Андите, прегазвахме студените струи на Rio-Frio, пълзяхме по снежните върхове на Popopateppe и най-после, след дълъг и уморителен преход, нашите щикове лъснаха при бреговете на езерото Tezcoco.

Там се бихме като лъвове, като знаехме, че трябва или да победим, или да измрем.

И победихме! Над стария град на ацтеките се развя звездното знаме — Америка тържествуваше!

Двамата с Клелей бяхме ранени, но не опасно. Изкуството на нашите хирурзи и грижите на лазаретните сестри бързо ни поставиха пак на крака.

А после наскоро се сключи мирът. Опасностите се свършиха, пак можеше да се помисли за семейните връзки, които завинаги трябваше да ни привържат към страната, където прекарахме толкова страдания, но която все пак ни бе станала по-мила от родната страна.

Удари най-сетне блаженият час, когато Клелей и аз се свързахме навеки с ония, които покориха нашите сърца, както ние покорихме тяхната прекрасна страна.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Манастирът Света Катерина е най-богатият в цяло Мексико и почти в целия свят. Там има калугерки, които блестят със своята младост, хубост и с всички добродетели, които се приписват на ангелите. Освен това, тия калугерки се отличават със знатност и богатство. Прости и бедни не се приемат в обителта на Света Катерина. Някои донасят по милион долари. В тази обител влезе прелестната Мария де Мерсед, тъй жестоко измъчена от съдбата. Аз присъствувах на нейното подстригване, видях я в белоснежното облекло на ордена Света Катерина, който прие завинаги в своята среда една нова монахиня, и горещо се помолих и исках за нея мир и благословение Божие.

* * *

Веднъж, в края на 1848 година, като се разхождах с жена си из Халап, чух един добре познат груб, но простодушен глас:

— Мечка да ме изяде, ако това не е капитан Халър!

Обърнах се и видях гигантската фигура на Линкълн, придружен от Раул.

Те бяха напуснали службата и тръгнали да се занимават с ловджийство.

От тях научих, че Чен е влязъл в редовете на редовната войска и е получил чин подофицер.

— Кани се да ходи в хациендата на сеньор Зенобио — с лукава усмивка прибави Раул. — Помните ли, господин капитан, работничката, която му донесе вино? Той иска да я намери и да й предложи да стане госпожа Чен. Момъкът излезе твърд на думата си.