— Изглеждаш ми малко разтревожен, Хю.
Корбет се намести на стола. Взе бокала и го стисна здраво. Искаше да покаже, че е непоколебим.
— Ами ако се окаже, че смъртта на Фицалан няма нищо общо с дьо Краон, господарю?
— Възможно е.
— А ако замина за Ашдаун и се превърна в примамка за дьо Краон? Сеньор Амори може да не издържи на изкушението да прати някой от наемните си убийци по петите ми?
— Продължавай — кралят почти мъркаше.
— Тогава ще се възползваш от случая да обвиниш господаря му за смъртта ми и ще изпратиш купища гневни писма до Негово Светейшество в Авиньон, шумно оплаквайки смъртта на главния си писар от ръцете на френски наемен убиец.
— Хю, Хю, как можа да изречеш това!
— Доста си прям! — отсече дьо Варен.
Корбет изучаваше стария граф. „Ти си развратник и пияница“, помисли си той, „но май съм те подценил. Имаш чувство за чест. — Може и да не ме харесваш, но ти също подозираш, че кралят може да крои интриги“. Дьо Варен сведе поглед.
— Твърде рязък си, писарю — промърмори той.
— Просто съм откровен — Корбет се облегна назад. — Такъв съм бил цял живот. Кралят сам каза, че дьо Краон може да се стреми към главата ми.
— Но не те изпращам там заради това. — Настроението на Едуард рязко се промени и от покрусен принц той се превърна в ядосан крал. — Хю, това е Англия. Отиваш в гората Ашдаун. Ако дьо Краон вдигне дори пръст срещу теб, това ще му коства главата! Разбра ли ме, Корбет? Ще отделя главата от раменете му. Ще я побия на кол насред Лондонския мост, за да я изкълват гарваните, както постъпват с останалата паплач.
Корбет започна да се смее. В началото се смееше тихо, но колкото повече се замисляше над думите на краля, смехът му ставаше все по-бурен.
— За забавно ли го намираш, Хю? Май виждаш шега там, където твоят крал не я съзира?
Корбет избърса очите си с опакото на ръката си.
— Твое величество, аз съм пазител на Тайния ти печат, Господарят на тайните ти, най-верният ти писар и знам за какво става дума. — Лицето на Корбет стана сериозно. — Не съм прислужник в хан, когото изпращат с поръчка. Нито пък съм някой наивен нов писар с прясна тонзура на главата, гордеещ се с новите си одежди. И така, господарю, може ли да поговорим? Като кралска особа с верния си слуга, като владетел със своя съветник. Или, както каза в началото, като приятели, преминали заедно през много неща. Изпращаш ни в Съсекс — продължи Корбет с още по-сериозен глас, — защото искаш да разбереш причината за смъртта на твоя барон.
— Правилно.
— И дали има връзка между смъртта на лорд Хенри и злочестата жертва, оставена пред манастира „Света Хавизия“?
— Така е.
— И искаш да хвърлям по едно око на дьо Краон, за да открия истинската връзка между лорд Хенри Фицалан и френския двор?
— Точно това казах.
— И най-накрая, няма да съжаляваш — продължи Корбет, — ако се случи нещо, което ще ти помогне да анулираш брачния договор с Франция. Надяваш се това да не е моята смърт, но ако все пак е тя, ще я използваш?
— Да, ще я използвам — кралят въздъхна. — Обичам те, скъпи Хю и ще отмъстя за смъртта ти. Но този договор!
— Трябва да го спазваш! — подчерта Корбет. — Беше одобрен от целия съвет. Всеки опит да бъде нарушен договорът ще доведе до жестока война и ще си навлечем гнева на папата.
— Ти съгласен ли си с този договор? — попита кралят.
— Знаеш, че съм съгласен, господарю.
Едуард разтвори ръце.
— Тогава нека оставим Бог да реши.
Той блъсна стола си назад.
— Трябва да си в Съсекс, преди да падне нощта.
Кралят прекоси залата, потупа Корбет по рамото, намигна на Ранулф и заедно с дьо Варен, който припкаше отзад, излезе, затръшвайки вратата след себе си.
— Не биваше да казваш това — каза Ранулф възбудено. Той придърпа една пейка и седна до господаря си.
— Трябваше да кажа истината — отвърна Корбет. — Знам, че Едуард не иска да умра, но също така иска да прекрати този договор. Няма да ме убият, нали, Ранулф, не и докато ме пази моят ангел-хранител?
Зелените очи на личния му прислужник трепнаха.
— Винаги примигваш, когато си нервен — засмя се Корбет. — Също като лейди Мейв, когато ме хока.