— И кой е той? — попита Ранулф.
Потното лице на сър Уилям се изкриви в гримаса.
— Много добре знаете — лесничеят Робърт Върлиън, който избяга! Потърсил е убежище в „Сейнт Осуалд“.
— Защо мислиш, че е виновен? Защото е избягал? Защото е потърсил убежище?
— Само той не беше тук, когато брат ми бе убит. Върлиън познава гората като петте си пръста и е отличен стрелец.
Корбет погледна към облечения в тъмни дрехи Панций Кантроне, италианският лекар, който стоеше под разперените клони на един дъб. Малко по-далеч се намираха прислужниците на Фицалан, които държаха конете. Какво тихо и спокойно място, помисли си Хю. Ранната утринна мъгла все още не бе изчезнала. Дори птиците се бяха умълчали, очаквайки слънцето да изгрее напълно. Просеката имаше призрачен вид заради мъглата, която се носеше над земята. Ранните утринни лъчи се отразяваха в росата по листата и тревата и цялата долчинка блестеше в засилващата се светлина. Мястото напомни на Корбет за Лейтън, за разходките им с Мейв по голямата ливада. Те сядаха край потока, увити в наметките си, и наблюдаваха изгрева на слънцето. Той обичаше тази спокойна част на деня, но този път нещата бяха различни.
— Върлиън не е бил единственият, който е липсвал, нали? — попита Корбет.
Сър Уилям го погледна с подозрение.
— И ти не си бил тук — усмихна се писарят. — Разпитах слугите ти внимателно.
— Но ти пристигна в Ашдаун едва снощи.
— Да, но в хан като „Горският дявол“ можеш да научиш много неща. Ханджията знае всички новини, но ако е сгрешил, готов съм да се поправя.
Сър Уилям отмести поглед. Той беше воин и ловец, който се хвалеше, че не се бои от никого, но този мрачен писар с кралски пълномощия и слугата му с котешките очи го изнервяха.
— Бях се отдалечил — отвърна той. — Скрих се между дърветата, за да се облекча.
— В доста неподходящ момент. Разбрах, че поне два елена до този миг били преминали през долчинката. А и гончиите са били наблизо — забеляза Ранулф.
— Пет пари не давах, дори да се бе появил и Светият Отец — отсече сър Уилям. — Разхлабеният стомах е гадно нещо! Нямах намерение да се изпусна в гащите!
— Нали имате лекар тук!
— Той беше в имението — изръмжа сър Уилям. — Сър Хю, ти ме караш да се чувствам неудобно. Нощта преди лова лорд Хенри и гостите му прекараха в ловната хижа Боклерк.
— А, да. — Корбет почеса брадата си. — Да не си ял или пил нещо развалено?
— Брат ми също не беше добре. Прилоша ни, непрекъснато тичахме до нужниците. — Той сви рамене. — Но след това се оправихме.
— Не, не — настоя Корбет. — Кажи ми какво точно стана.
— Ядохме и пихме до късно. Повеселихме се, после си легнахме. Едва бях влязъл в спалнята си, когато стомахът ми се разбунтува. Повръщах, както никога през живота си. Стомахът и червата направо ме боляха.
— А брат ти?
— Също. Но сутринта се чувствахме достатъчно добре и не искахме да разочароваме гостите си.
— А те нямаха ли оплаквания?
Сър Уилям присви очи.
— Сега като ме питаш, се сещам, че никой не се оплака. Не ни беше удобно да ги разпитваме, но никой не изглеждаше зле.
Кантроне стоеше мълчаливо като статуя, потънал в мислите си.
— Говорихте ли за това с домашния си лекар? — попита Корбет. — С брат ти сте били много зле, но очевидно никой друг не е пострадал.
Уилям облиза пресъхналите си устни.
— Знаеш какъв е следващият ми въпрос, нали? — настоя писарят.
— И отговорът е „да“ — отвърна сър Уилям. — Двамата с брат ми пихме вино от отделно глинено шише.
— Кой го донесе?
— Аз… Не знам, един от слугите свали печата.
— А преди това ви нямаше нищо?
— Не.
— Кой освен вас беше в хижата?
— Сеньор дьо Краон, неговите придружители и нашите прислужници. А също Върлиън и брат Козмас, свещеникът на „Сейнт Осуалд“. Той дойде да ни предупреди.
— За какво?
— Брат ми беше суров господар, сър Хю. Прилагаше горските закони безпощадно.
— Да, чух за железните капани, поставяни в гората. За бракониерите, на които режел ушите и носовете при първо провинение, а за второ ги бесел.
— Господарят на Ашдаун има право да налага смъртно наказание.
— Но не и докато аз съм тук! — отсече Корбет. — Но след малко ще стигна и до това. Разбираш ли какво ми каза, сър Уилям? Изглежда някой се е опитал да отрови теб и брат ти. Всичко става много по-заплетено — продължи писарят. — Някои хора може дори да сметнат, че ти си се преструвал, а само сър Хенри е пострадал.
Лицето на сър Уилям пламна от гняв:
— Какво искаш да кажеш? — Ръката му посегна към камата, която висеше от халка на колана му.
— Не я пипай! — предупреди го Корбет. — Ранулф действа прибързано и може да разбере погрешно движението ти. Пък и трябва да ти напомня, сър Уилям, че в случая аз представлявам краля. Слушай — въздъхна писарят, — просто ти споменах какви слухове може да се понесат. Според мен някой в хижата Боклерк е искал да ви отрови, но фактите могат да бъдат преиначени и хората да си направят погрешни заключения.