— А щом могат да сгрешат за теб, сър Уилям — намеси се Ранулф, — същото се отнася и за Робърт Върлиън. Цял Ашдаун знае, че сте го преследвали през гората, за да го убиете.
Сър Уилям преглътна с мъка.
— Той уби брат ми и избяга.
— Нямаш доказателства за това — възрази Корбет. — И докато съм тук, сър Уилям, не искам да предприемаш подобни действия. Както и да е, говорехме къде си бил, когато брат ти е бил убит.
— Отдалечих се между дърветата — избухна сър Уилям. — Влязох доста навътре и се облекчих. Когато се върнах, брат ми беше мъртъв.
— И ти остана да скърбиш над трупа му?
— Знаеш какво направих! Брат ми беше пронизан със стрела в сърцето! Беше мъртъв и нищо не можеше да се направи!
— Затова си взел коня си и с верните си прислужници сте се върнали в имението, оставяйки на другите да донесат трупа на брат ти?
— Лорд Хенри беше мъртъв — повтори сър Уилям. — Сър Хю, всички знаят какво става, когато някой собственик на имение умре внезапно. Слугите гледат да отмъкнат каквото могат. В имението Ашдаун има много съкровища. Ако приемеш поканата ми да отседнеш там, сам ще се увериш.
Корбет отново приклекна и се взря в петната по земята.
— Благодаря за поканата, сър Уилям, но сеньор дьо Краон е твой гост. Няма да бъде уместно да споделяме с него един и същ покрив. — Той се изправи и погледна дупките по земята. — Тук ли е била издигната ловната палисада?
— Да, накарах да я съборят.
Но Корбет не го слушаше, а вървеше през долчинката. Ранулф го проследи с поглед, сър Уилям сви рамене и двамата го последваха. Когато стигна от другата й страна, писарят навлезе в храстите. Извади меча си и започна да си проправя път през тях. Пред него се простираше гора от огромни дъбове и млади издънки, преплетени с орлова папрат. Цареше полумрак. Наоколо трепкаха сенки и Корбет беше сигурен, че ако е сам, въображението му би го подвело, превръщайки ги в злокобни и заплашителни силуети. Нищо чудно, че легендите разказваха за призрачни горски създания; долчинката му напомняше на гористите долини в Уелс и гъстата гора Шърууд. Той с мъка потисна тръпките на безпокойство, когато си припомни засадите, в които едва не бе загинал. Останалите шумно се приближиха зад него. Корбет погледна назад към просеката, където беше стоял сър Хенри.
— Убиецът трябва да го е виждал добре — забеляза той.
Започна да обикаля наоколо. Понякога отсрещната страна на долчинката не се виждаше от надвисналите клони и избуялата орлова папрат, но имаше и места, откъдето добър стрелец би могъл да отправи смъртоносната стрела, скрит в горските сенки.
— Ранулф — каза Корбет, — върни се при прислужниците на лорд Хенри. Някой от тях сигурно има лък и стрели. Донеси ги тук.
Прислужникът забърза да изпълни нареждането. Корбет се опита да разсъждава като убиеца.
— Не е било ловна злополука — каза той уверено.
Корбет продължи да обикаля, докато най-накрая избра мястото и зачака Ранулф да се върне. Взе лъка, избра стрела от колчана и се загледа в смъртоносното желязно острие.
— Това бойна стрела ли е? — попита той.
— Да — отвърна сър Уилям. — Ако беше ловна, сър Хю, върхът щеше да е сърповиден.
Корбет хвана връвта в средата на ясеновия лък и постави стрелата. Пое си дъх и вдигна оръжието. Когато стрелата се изравни с очите му, той опъна тетивата.
— Ранулф, започни да броиш.
Корбет отново свали лъка и погледна към мястото, където беше убит сър Хенри. После го вдигна и внимателно се прицели. Усещаше лекия ветрец по бузите си, очите му бяха приковани в целта, докато успокояваше дишането си. Лъкът беше мощен, той хвана с два пръста стрелата точно преди перата в края й, издиша и стреля. Тя прелетя светкавично над поляната и изчезна в дърветата от другата страна. Когато свали лъка, Ранулф беше стигнал до девет.
— Не е било нужно много време — заяви Корбет. — Само няколко секунди. Убиецът е улучил жертвата си, сега е трябвало да се скрие. В просеката е царял хаос и объркване. Как би постъпил убиецът, Ранулф?
— Ако бях на негово място, господарю, щях да оставя коня си наблизо. После щях да препусна колкото се може по-бързо оттук.
— Сър Уилям?
— И аз бих направил същото.
— Но не това е било най-трудното — замислено каза Корбет и подаде лъка на сър Уилям. — Убиецът е избягал, но истинската трудност е била друга.