Корбет се поклони.
— Аз съм сър Хю Корбет, пазител на Тайния печат, специален пратеник на Негово величество краля.
Очите на сестра Фиделис се разшириха от учудване.
— Не сме толкова важни, колкото ти се струва — усмихна се Корбет. — Всъщност, току-що се запознахме със сестра Вероника, която се отнесе с нас като с разбойници.
— Такава си е! Помолих я за помощ, но тя ми каза, че била много заета.
— Тогава ние ще ти помогнем — отвърна Корбет. — Нали, Ранулф?
— Тук е забранено да пеят мъже — смотолеви сестра Фиделис.
— Добрият Бог едва ли ще възрази — отвърна Корбет. — А и ти трябва да научиш думите.
— Има да разправям за случилото се — разсмя се сестра Фиделис. — Ти започни, а аз ще повтарям всеки стих.
Ранулф, прекалено изненадан, за да се включи, наблюдаваше как господарят му застана до младата монахиня и запя Salve Regina с дълбокия си мелодичен глас. В края на всеки стих млъкваше и младата монахиня го повтаряше, докато триумфално се присъедини към него за последната строфа.
О Dulcis! О Pia! Virgo Maria!
— Изпях го! — възкликна тя. — Вече го знам. Няма да им кажете, нали?
Корбет се обърна към Ранулф.
— Устните ни са запечатани, нали?
Ранулф само зяпаше и се чудеше не за първи път дали стрелата, пронизала господаря му в Оксфорд, не е увредила и друго, освен гръдната му кост.
— Благодаря — усмихна се сестра Фиделис. — Когато пея, винаги забравям думите. Лейди Джоана е много строга. Бие ме с пръчка през пръстите.
Тя вдигна нежната си бяла ръка, по която се виждаха подути червени следи. Корбет целуна връхчетата на пръстите й.
— Не заслужаваш тъй сурово наказание — прошепна той.
Сестра Фиделис се изчерви и отдръпна ръката си.
— Щом чакате лейди Маделин, ще ви кажа, че дълго ще стоите тук. Тя обича да кара хората да я чакат. Дори лорд Хенри, когато идваше тук, стоеше сума ти време в къщата за гости. — Тя замълча. — Той плати щедро за обновяването на гробницата.
— Много ли тъй щедри посетители идват в манастира? — попита Корбет.
— О, да. Уелският принц също е идвал тук.
— Не знаех, че той почита света Хавизия — невинно отбеляза Корбет.
— Явно е така, щом дойде. Но аз съм само послушница, сър — звънко каза тя. — Тези посещения не ме засягат.
— Какви посещения? — Корбет се помоли наум лейди Маделин наистина да се забави, тъй като хубавичката млада послушница очевидно имаше желание да си побъбри с някого.
— Лейди Джоана не биваше да ме бие с пръчка! — Сестра Фиделис засмука пръстите си.
Корбет внимателно я оглеждаше. Чудеше се дали младата дама не е била изпратена тук, не защото е искала да стане монахиня, а защото не е съвсем наред с ума.
— Какво казваше? — попита тя.
— Щеше да ми разкажеш за странните посещения.
— О, да! Сър, как ти беше името?
— Сър Хю Корбет, пратеник на краля.
— Сър Хю, аз често мечтая, особено в трапезарията; никога нямам време да си доям храната. Затова непрекъснато ме карат да върша нещо — като наказание. Мразя листата!
— Моля? — попита Ранулф.
— Листата — повтори сестра Фиделис. — Тъй като се бавя с яденето твърде дълго, когато останалите послушници се оттеглят за почивка, трябва да мета двора. Дават ми тежка престилка, която прежулва врата ми, и метла, която едва вдигам. Карат ме да премета калдъръмения двор, който свързва трапезарията с къщата на лейди Маделин.
— Аз също не обичам да чистя листа — каза Корбет. — И ти обещавам, че ще поговоря с лейди Маделин да не бъдеш наказвана толкова строго.
— Наистина ли, сър? Ще й кажеш ли и за пръчката на лейди Джоана?
— За Бога — прошепна Ранулф.
— Бяхме стигнали до листата — поде Корбет.
— Една нощ, мисля, че беше в навечерието на деня на свети Матей — тя докосна устни с пръстите си, — а може би денят на свети Корнелий…
— … си метяла листата в двора.
— Да. Когато притъмня и никой не можеше да ме види, се скрих в един ъгъл. Бях откраднала парче сладкиш от трапезарията и ръцете ми бяха измръзнали. Както и да е, изядох сладкиша. Бях много ядосана, защото послушниците си бяха в спалнята, а всички останали сестри прекарваха приятно времето си. Внезапно — тя толкова рязко приведе глава, че Корбет едва не отскочи — видях един мъж с плащ и спусната качулка да пресича двора.
— Сигурна ли си, че не е била някоя от сестрите? — попита Корбет.
— Те не носят шпори, които подрънкват на всяка крачка, нито пък мечове. А и не ходят тъй наперено. Та той влезе в къщата на лейди Маделин. „Какво става тук?“, казах си аз. Влезе направо, без дори да почука. Долу се намира нейната трапезария, а горе — спалнята й. Там никой не се качва! Оставих метлата и се промъкнах през двора. Погледнах през прозореца, но вътре нямаше никого.