Корбет стигна до тиса, свали парцала от лицето си и се загледа в птичката, която летеше над лехите с билки. Дали беше дрозд? Опита се да мисли за нещо приятно. Ранулф понечи да го заговори, но Корбет поклати глава. Францисканецът довърши работата си и се доближи.
— Няма да я оставят така, нали?
— Не, послушниците ще я закопаят.
Корбет го погледна:
— Знаеш ли нещо за смъртта й, братко?
Францисканецът поклати глава.
— Нищо! Дори не знам коя е, макар да познавам повечето хора, които живеят по тези места. Странна смърт — продължи той. — Според слуховете тялото й е било заровено, а после изкопано и оставено пред вратите на манастира. — Той внимателно се вгледа в Корбет. — Виждал съм те и преди. Преди години на похода в Уелс. Казваха, че си бил мрачен и непредсказуем, но кралят те обичал.
Ранулф сподави смеха си.
— А това трябва да е прислужникът ти! Онзи, с дяволските очи и коса като пламъците на ада! Сплашвате хората в името на краля, а?
— Аз съм кралски писар — отвърна Корбет. — И още съм мрачен и непредсказуем. Но въздавам кралското правосъдие и това не се е променило.
— Така ли? В такъв случай трябва да ти разкажа за един от моите енориаши: Робърт Върлиън, главен лесничей на покойния лорд Хенри Фицалан. Потърси убежище в моята църква. Иначе сър Уилям щеше да го обеси на най-близкото дърво.
— Невинен ли е? — попита Корбет.
— Той твърди така.
— А какво мислиш ти, братко? Нали се смяташ за съдник на останалите.
Францисканецът се засмя и потупа Корбет по гърба.
— Добре казано, кралски писарю. — Той се потупа по гърдите. — Mea culpa, mea culpa, прегреших. Ако ти си кралският съдия в тези краища, Върлиън има някакъв шанс. Да, той казва, че е невинен и аз също мисля така. Ще дойдеш ли да се видиш с него?
— Ще направя нещо по-добро — отвърна Корбет. — Нося кралска заповед, според която имам право да съдя престъпниците. Мога да свикам съд и да изслушвам всякакви дела.
— Значи искаш да използваш църквата ми?
— Да, това ще ми спести много време. Избирам те за кралски свидетел. Бих предпочел „Сейнт Осуалд“ пред което и да е друго място. Сега ще си измия ръцете и лицето и ще проверя дали лейди Маделин ще поговори с мен.
— В такъв случай ще се сбогувам. — Францисканецът стисна ръката на Корбет. — Ти отиваш в покоите на милейди, а аз до кухнята за огризки.
— Братко!
Козмас се обърна.
— Ти беше ли в ловната хижа през нощта преди убийството на лорд Хенри?
— Да, за малко. Предупредих го, че е прекалено суров при прилагането на горските закони.
— А на сутринта, когато той беше убит?
— Молех се, както обикновено, писарю. — И францисканецът се отдалечи.
Малко по-късно Корбет с измити ръце и лице и затоплен от половин чаша вино стомах, прекоси калдъръмения двор и влезе в уютните покои на игуменката. Стените на помещението бяха покрити с ламперия на три четвърти от височината им, а мазилката над тях беше боядисана в светлорозово. Малки картини в украсени златни рамки бяха поставени над ламперията. Всички изобразяваха сцени от живота на Дева Мария. Върху измитите каменни плочи бяха разстлани килими от чиста вълна. Шкафове, бюфети, столове и пейки бяха подредени из стаята. Писалището на игуменката се намираше пред големия еркерен прозорец, който гледаше към личната й градинка. Лейди Маделин седеше зад него и диктуваше на друга сестра, седнала зад писалището вдясно от нея. Когато Корбет и Ранулф влязоха, игуменката освободи сестрата и направи знак на Хю да седне на високото столче срещу писалището. На прислужника му не обърна внимание.
— Огледа ли всичко, което искаше? — попита тя.
Корбет пренебрегна стола и скръсти ръце, гледайки надолу към нея, докато Ранулф се облегна на вратата и тихичко заподсвирква. Възнамеряваше да я подразни и го постигна. Лейди Маделин го прониза с поглед и избута стола си назад, така че трябваше да погледне нагоре към Корбет.
— Имаш ли въпроси към мен, писарю?
— Не, милейди, кралят има въпроси към теб. Какво знаеш за смъртта на брат си?
— Бил е убит по време на лов — сприхаво каза лейди Маделин. — Хенри обичаше кръвопролитията и унищожението! Искал е да се изперчи пред гостите си от Франция!
— Не приличаш на скърбяща сестра.
— Природена сестра, писарю.
— Но все пак не скърбиш?
— Скръбта е лично нещо. Лорд Хенри живееше в своя свят, а аз в моя.
— И не знаеш нищо за смъртта му?
— Моля?
Корбет я изгледа студено.
— Защо някой би искал да убие брат ти?
Лейди Маделин отметна глава и се засмя.
— Писарю, нали видя нашата църква? Мога да я напълня с хора, които биха искали да го убият. Заради жестокостта и разпътността му. О, да, аз скърбя за него — за момчето, което беше някога — и за безсмъртната му душа.