— И си замина малко след принца?
— Да, беше поклонник, тръгнал да отдаде почит на света Хавизия.
Корбет вдигна чашата и отпи, после облиза пяната от устните си. Спомни си трупа, който бе прегледал внимателно по-рано през деня.
— А чу ли за намерения труп? — попита той. — За младата жена?
— Да, който оставили пред портите на „Света Хавизия“. Обзалагам се, че добрите сестри здравата са се уплашили.
— Не е била от околността, нали?
— Не. Ако някое младо момиче от селото изчезне, ще се вдигне голям шум. Ще започнат да го търсят из гората.
— Ако е била пътничка или поклонничка — продължи Корбет, — трябва да е отседнала тук.
— Не е задължително.
— Стига, мастър кръчмарю. Младите жени не пътуват по горските пътеки голи, както ги е майка родила. Видях тялото, кожата на жената е нежна като на знатна дама.
— Може и да е била — отвърна ханджията. — Но, сър, не е отсядала тук. Все пак, опиши ми я.
Корбет я описа колкото можеше по-подробно, ханджията поклати глава и вдигна ръка.
— Можеш да ме разпиташ под клетва пред местния съдия, но никога не съм виждал или чувал за такава жена.
Още една сребърна монета се появи между пръстите на Корбет. Той си поигра с нея и я търкулна по дължината на ръката си — номер, за който Ранулф много му завиждаше.
— Много си щедър сър, но дори да ми дадеш всичкото сребро от кралската хазна, не мога да кажа, че съм видял някого, щом не е истина.
— Не, мастър…
— Тебоа. Едмънд Тебоа.
— Искам да те питам още нещо. Всъщност, няколко неща. Какво знаеш за Бухала?
Ханджията се засмя гърлено, но очите му не се отделяха от сребърната монета в ръката на Корбет.
— Той прилича на мухите през лятото, сър. Досаден е, но безобиден.
— Идвал ли е тук да се храни?
— Никога. Би бил глупак да дойде тук и да каже „Аз съм Бухала, дай ми да хапна еленско“.
Корбет подхвърли монетата и я улови сръчно.
— Не, сър, говоря по-скоро за промъкване по тайна доба, когато любопитните очи и уши са затворени.
— Наистина ханът се нарича „Горският дявол“, сър, но ние не помагаме на разбойниците. — Ханджията отмести стола си и понечи да се изправи.
Ранулф се наведе и леко го стисна за рамото.
— Ще станеш, когато господарят ти позволи.
Ханджията въздъхна.
— Не исках да ви обидя.
— И не си — отвърна Корбет. — Кажи ми нещо за рода Фицалан, кръчмарю. Снощи тук се говореше много за тях.
— Родът Фицалан произхожда от дявола и ако зависи от мен, бих ги пратил обратно при него. — Ханджията отпи от чашата си.
— Какво искаш да кажеш?
— Те са благородници, сър, и такива като нас не ги интересуват.
— Свободен човек ли си, мастър Едмънд?
— Аз съм йомен12, сър. Притежавам този хан и полята край него. Плащам си данъците. Честен човек съм. Не мамя клиентите си и проявявам милосърдие към онези, които са в нужда.
Корбет изучаваше пълния, набит ханджия.
— Но някога си бил стрелец. Личи си от мазолите по пръстите ти. Много пъти ли си опъвал лъка?
— Да, сър, но купувам еленско от онези, които го продават. Не ловувам в кралската гора.
Корбет се чукна с ханджията.
— Тогава Бог да те благослови, сър. Откога си ханджия?
— Наследих хана от баща си.
— Член ли си на гилдията?
— Да, събираме се на Коледа и Великден, обикновено на някое пристанище — Уинчелси или Рай.
— Чувал ли си някога за „Червената роза“? — попита Корбет. — Кръчма, която се намирала в покрайнините на Рай?
— Не, сър, но познавам човек, който е чувал за нея. — Ханджията допи чашата си и се изправи. — Ще получа ли тази сребърна монета, ако ви заведа при него?
— Тя вече е твоя — подхвърли му я Корбет.
Ханджията ги изведе през задната врата. Тръгнаха през градината. В края й имаше ябълкови и крушови дървета. Един от прислужниците събираше паднали плодове и внимателно ги слагаше в кошници. Отвъд овощната градина имаше къщичка с островръх покрив, заобиколена от лехи с цветя и билки. Възрастен мъж седеше навън на стол и се припичаше, дъвчейки бавно круша.
— Баща ми — каза ханджията. — Наричаме го Древния.
Корбет разбираше защо. Старецът приличаше на Метусалем с набръчканото си лице, млечносини очи, оредяла брада и мустаци. Когато наближиха, той се взря в тях.
— Ти ли си, синко?
— Аз съм, древни татко — отвърна ханджията шеговито. — Водя ти гости.
— На деветдесет и пет години съм — дрезгаво каза старецът. — Разбираш ли какво значи това? Помня дядото на краля, Джон Безземни13. Мина през Ашдаун, когато отиваше към Рънимийд. Виждал съм всичките. Наричат ме Древния, но паметта ми още е добра. — Усмивката му се разшири и разкри полусдъвканата круша. — Но аз винаги казвам: „Не е важно какво имаш между ушите, а между краката“. — Той се взря в пръстена на дясната ръка на Корбет. — Ти си кралски писар, нали?
12
Свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — Бел.ред.
13
Крал Джон (1167–1216) — получил прякора Безземни, тъй като баща му Хенри II не му завещава наследствени имения. Наследява престола от брат си Ричард I Лъвското сърце. След продължителен конфликт с висшата аристокрация през 1215 г., при Рънимийд, е принуден да подпише Хартата на свободите, която ограничава абсолютната власт на монарха. — Бел.ред.