— Престори се на невинен — посъветва го Хю — и ще си останеш невинен.
Ханджията се усмихна и се отдалечи. Корбет извади ножа си, взе роговата лъжица от кесията си и започна да реже месото.
— Ти ли си кралският пратеник?
Писарят стреснато се обърна. Младата жена се беше появила внезапно. Носеше морскосиньо наметало, обточено с червена бродерия, което я покриваше от главата до петите, макар че Корбет успя да зърне изкаляните обувки под него. Но това, което привлече вниманието му, бе лицето й. С вдигнатата коса под тъмносивия воал то изглеждаше строго и тъй съвършено, че му напомни за удивителната статуя на Дева Мария, която бе видял в една църква близо до Париж. Кожата й беше матова, очите — сини, носът — съвършен, а леко разтворените червени устни разкриваха бели и правилни зъби. Тя издържа на погледа му.
— Дано не ти губя времето, сър. Разбрах, че ти си сър Хю Корбет, кралски пратеник.
Корбет се изправи и й придърпа стол. После хвана облечената й в ръкавица ръка и с жест я покани да седне.
— Ти си Алиша Върлиън?
Красивото й лице разцъфна в усмивка.
— Как разбра?
Корбет посочи наметалото й.
— Предполагам, че това е причината. Излязла си набързо от къщи и си вървяла по кална пътека. Запитах се коя жена би искала да се срещне с мен тъй спешно… Излъгах те. Чух за невероятната ти красота.
Той се усмихна на Ранулф, но се изненада от промяната в изражението на прислужника си. Той, който никога не губеше ума и дума, сега седеше като ударен от гръм — с втренчен поглед, зяпнала уста и парче месо, забодено на ножа, застинало във въздуха на път за устата му.
— Ранулф?
Прислужникът затвори уста и свали ножа, но погледът му не слизаше от лицето на Алиша.
— Слугата ми е уморен — обясни Корбет.
Алиша се усмихна на Ранулф.
— Умеете да смущавате хората — каза тя меко. — Тук и сред горяните се говори само за това. Сър Уилям се прибра бесен в имението и слугите му изгарят от любопитство.
— Искаш ли вино? — попита Корбет.
— Не, сър, искам справедливост. — Младата жена сведе глава, очите й бяха блестящи и настойчиви. — Лорд Хенри, Бог да го прости, беше развратник.
Другите посетители се заобръщаха, но Корбет ги изгледа заплашително и те отново се заеха с яденето.
— Говорете по-тихо, мистрес.
— Лорд Хенри беше развратник! — повтори тя още по-силно. — Жесток и порочен човек, който си получи заслуженото. Божието възмездие го настигна.
— Но това не се отнася до баща ти — безизразно каза Корбет.
— Баща ми не е извършил никакво престъпление.
— Но не е бил на лова!
— Нито пък сър Уилям.
— Баща ти е избягал!
— Всеки разумен човек би го направил! — възкликна тя. — Не е бил с лорд Хенри, когато са го убили. Всички знаеха, че му има зъб. Ако сър Уилям го беше хванал, щеше да го обеси на място.
— А сега баща ти се укрива в „Сейнт Осуалд“?
— Потърсил е убежище там, защото това е единственото място, където ще бъде в безопасност, докато бъде изпълнено кралското правосъдие.
— Можеш да викаш, колкото си искаш — каза й Корбет. — Докато съм тук, — продължи той, взрян в прекрасните й очи — никой няма да бъде обесен и никаква присъда няма да бъде изпълнена, преди да разбера истината.
— Пилат е попитал какво е истина? И той е бил съдия.
— Аз не съм Пилат. Казвам се сър Хю Корбет. И истината ще бъде открита след подробни разпити.
— Например?
— Къде е бил баща ти, докато другите са ловували?
Алиша преглътна с мъка.
— Баща ми е бил с останалите лесничеи.
— Не, не е бил. Бил е с теб, нали?
Тя примигна и кимна.
— Баща ми се боеше, че лорд Хенри ще се възползва от лова и отсъствието му, за да се промъкне обратно и…
— Да се срещне с теб?
— Не, сър Хю, за да ми посегне. Да разбие вратата и да ме насили. Както се е опитвал много пъти. Уплаших се. Баща ми се разтревожи. Върна се в къщата ни. Казах му, че всичко ще бъде наред и той тръгна. Бързаше да се върне, преди да разберат, че го няма.
— А в това време лорд Хенри е бил убит?
— Баща ми пристигнал в долината Севърнейк, малко след като убиецът пронизал жертвата си. Видял какво е станало и хукнал обратно към мен. Искаше да избяга, да стигне до някое пристанище — Уинчелси или Рай — и да замине в чужбина. — Младата жена преглътна. — Аз отказах, казах, че е глупаво да бяга заради престъпление, което нито един от нас не е извършил.
— Защо не избягахте преди това? — попита Корбет.
— Сър Хю, къде можехме да отидем? Баща ми е лесничей. Много семейства, останали без земя, се скитат по пътищата, а ръката на лорд Хенри беше дълга и силна. Защо трябваше да съсипем живота си заради неговата похот?