— Радваш ли се, че е мъртъв?
— Дано гори в ада заради онова, което причини на мен и на баща ми!
— Ами сега? — попита Корбет.
— Сър Уилям е същата стока. Но мисля, че дълбоко в сърцето си се срамува от онова, което правеше брат му.
— И защо дойде при мен?
— Баща ми е в убежището си.
— Можеш да отидеш да го видиш.
— Колко време ще стои там?
— До утре — отвърна бързо Корбет. — Утре ще свикам съд в „Сейнт Осуалд“. Ще призова всички, замесени в тази работа и ще разбера истината. Нали така, Ранулф?
В този миг Корбет направо се притесни за прислужника си — не беше докоснал храната си, не проронваше и дума, седеше и не сваляше поглед от Алиша. Обикновено в присъствието на млада хубава жена Ранулф беше забавен и остроумен, винаги готов да флиртува. А сега гледаше като болно теле, макар Алиша явно да не го забелязваше.
— Трябва да се връщам — тя бутна стола и се изправи.
— Аз… ще те изпратя до коня ти.
Ранулф отмести подноса и стана като сомнамбул. Хвана младата жена за ръката и учтиво я поведе през двора и навън към конюшнята. Един коняр доведе жалък кон с износено седло. Ранулф направи гневен жест с ръка и лично хвана юздите. После помогна Алиша да се качи на коня.
— Яздиш като мъж? — Въпросът му прозвуча сковано и глупаво. Искаше му се тази млада жена да го забележи и да не си тръгне. Тя погледна надолу.
— Ти трябва да си Ранулф-ат-Нюгейт.
— Да — бързо каза той. — Старши писар в канцеларията на Зеления печат.
Тя се усмихна.
— Винаги ли зяпаш така жените?
— Досега не съм срещал жена като теб.
Алиша се засмя.
— С две глави!
— Не, само една е — отвърна Ранулф сериозно. Той отново хвана юздите и се втренчи в нея. — Баща ти е невинен. — В очите й проблесна недоверие. — Не, не, изчакай и ще видиш. Онзи мрачен мъж, говоря за сър Хю, ще разбере истината.
— Да не би да искаш подкуп? — попита го тя сладко. — Затова ли си тук, Ранулф-ат-Нюгейт? И ти ли си като другите мъже, чийто ум е в панталоните?
Ранулф се изчерви.
— Не си ме разбрала правилно, мистрес.
— Така ли? Досега никой мъж не е успял да ме заблуди. Всички са много мили и внимателни, готови да играят на котка и мишка.
— Не е вярно! — отсече Ранулф и високо на бузите му избиха червени петна от гняв. Беше объркан от онова, което ставаше, но лицето на младата жена, маниерите и бързо сменящите се настроения, които проблясваха в очите й, го омагьосваха. Той изруга наум. Езикът му сякаш беше вързан. Странно, тази жена му напомняше за лейди Мейв, съпругата на Корбет — въздействаше му по подобен начин. Ако трябваше да бъде честен, Ранулф би казал, че изпитва страхопочитание, дори страх и това го ядосваше. Той, Ранулф-ат-Нюгейт, писар, смел мъж, войник! Алиша не сваляше поглед от него.
— Не ме лъжеш, нали? — попита тя тихо. — Не би искал да ме обидиш? Досега не съм виждала мъж да се изчервява. — Тя взе юздите. — Съжалявам, ако съм била малко рязка.
Тя протегна ръка. Ранулф я взе и целуна кожената ръкавица. После вдигна поглед. Алиша забеляза страстта в очите му и отдръпна ръката си.
— Казаха ми, че господарят ти е странен човек. Но тези, които го съпровождат, са още по-странни. — Тя вдигна ръка. — Сбогом, мастър Ранулф-ат-Нюгейт.
Алиша обърна коня си и препусна навън от двора. Ранулф я проследи с поглед. Изпита желание да изтича след нея, да й обясни какво изпитва. Беше ли постъпил правилно? Чу кикот и погледна към двора. Две конярчета го наблюдаваха. Ръката му посегна към дръжката на камата и те изведнъж си спомниха, че ги чака работа. Ранулф се върна в кръчмата, където Корбет бе доял месото си.
— Ранулф, добре ли си? — Той посочи към подноса, който беше почти пълен. — Няма ли да си довършиш яденето?
— Не съм гладен.
Корбет се изправи.
— За Бога, Ранулф, какво ти става? Познаваш ли тази млада жена?
— Бих искал да я познавам.
— Аха, значи това било! — Корбет сложи леко ръка на рамото му. — Ранулф-ат-Нюгейт, ужасът на жените, мъжът, който дори мислеше да стане свещеник!
— Не ми се подигравай!
— Не ти се подигравам. — Корбет отдръпна ръката си. — Тези неща се случват внезапно като смъртта, Ранулф, и никога не можем да ги предвидим.
Той внимателно оглеждаше лицето на прислужника си, което изглеждаше по-бледо от обичайното. На бузите му пламтяха две червени петна — знак, че Ранулф е разстроен или разтревожен, а зелените му котешки очи блестяха, сякаш беше пил.
— За всичко си има време и място — продължи Корбет. Хвана Ранулф за ръката и го поведе към градината. — Не забравяй, Ранулф, че градината е най-удобното място за заговори. — Той се усмихна. — Както и за ухажване. Няма наострени уши, нито зорки очи.