— О, мастър Болдок. Какво търсиш?
— Тази сутрин — каза конярят — нямаше кой да се погрижи за конете ви. Аз съм свободен човек.
— Търсиш ли си работа, мастър Болдок? — усмихна се Ранулф. — Възможно е да я получиш. Но първо ела и седни при мен. Кажи ми какво знаеш за Алиша Върлиън.
Дворецът Лувър беше лично владение на Филип IV Френски. Градините около него с цветните и билкови лехи, овощните градини, фонтаните, езерата с шарани и рибарниците бяха радостта на живота му. Само той и най-близките му довереници имаха право да се разхождат там. Разбира се, членовете на домакинството му и особено онези, които изпитваха на гърба си язвителния му език, се колебаеха да приемат покана за посещение в „Градината на удоволствията“, както я наричаше Филип. В единия й край беше оградената овощна градина, която кралят наричаше „Градината на обесените“. Старите й крушови и ябълкови дървета даваха и други плодове, освен онези, които добрият Господ им позволяваше да произвеждат в изобилие. Тук инквизиторите и палачите на Филип бесеха обвинените в престъпления срещу царствения им господар — готвач, обвинен в отровителство; пазач, издавал тайни на чуждестранни търговци; писари, станали твърде словоохотливи след няколко чашки и най-вече английски шпиони, които агентите на Амори дьо Краон бяха разкрили и заловили. Тук вонеше на смърт. Труповете висяха, докато миризмата не станеше прекалено силна, тогава Филип нареждаше да бъдат свалени и заровени в отдалеченото гробище, което палачите наричаха „Хаселдема“ — еврейска дума, която означаваше „поле от кръв“. Понякога Филип разпитваше тук заподозрените. Хващаше ги за ръка и ги повеждаше на разходка между дърветата, сочейки гниещите трупове и описвайки престъпленията и измамите на всеки злодей. Това винаги водеше до опресняване на паметта и развързване на езика, но този път не беше имало резултат.
Сега Филип седеше в градинската си беседка и гледаше към окървавеното подуто лице на Саймън Рулс, вечният английски студент, който най-после беше заловен. С безизразно лице и свободно падаща до раменете руса коса, Филип поглади мустаците и добре подстриганата си брадичка и огледа английския шпионин.
— Знам, че те боли много!
Очите на краля се отправиха към облечените в черно палачи, които стояха зад жертвата си.
— Беше ли вече на колелото мосю Рулс?
Палачът с червената маска кимна.
Филип облиза устни. Рулс всеки момент щеше да изпадне в безсъзнание. Беше вързан с въжета на стола. Кралят взе кърпа и попи леко струйката кръв, която се стичаше от устата на англичанина.
— Знаеш ли, Саймън — промълви той, — винаги съм искал да се запозная с теб.
Устните на Рулс помръднаха, но от тях не излезе нито звук.
— Не, не, няма смисъл. — Филип раздразнено се почеса по главата. — Безполезно е. Разбираш ли английския ми? — Кралят не изчака за отговор. — Безполезно е — повтори той — да твърдиш, че си английски студент и да искаш да бъдеш изгонен от Франция на кораб от Кале или Булон. Носиш и писма, които удостоверяват, че си французин, че имаш братовчед в провинцията. Но всичко това са лъжи. Твоят господар сър Хю Корбет…
— Той не ми е господар! — прошепна Саймън.
— Разбира се, че не е, извини ме. Едуард Английски не допуска лявата му ръка да знае какво прави дясната. И все пак ти си английски шпионин. Разкриваш тайните ни и ги изпращаш на господаря си. — Филип се протегна и отново избърса внимателно устата на англичанина. — Искаш ли вино?
Един от палачите вдигна украсената със скъпоценни камъни чаша и я поднесе към устните на жертвата. Рулс залочи като куче, оливайки се с виното. Знаеше, че пие за последно. Цялото му тяло гореше от болка. Бяха го разпънали на колелото и въртели, докато мъчителят щипеше плътта му с нажежени щипци. Едни и същи въпроси се повтаряха непрекъснато. Какво е разбрал? Какво му е казала мадам Малвоазен? Саймън не се беше пречупил, уверен, че пратеникът, заминал за Англия, вече е предал тайната на царствения му господар.
— Пак те питам — каза Филип. — Отговори ми или ще те върна на колелото. Не искам да го правя, мосю Рулс, искам да ни кажеш тайната.
— Но ако ти я кажа — с мъка каза Саймън и на устните му се появиха кървави мехурчета, — тя вече няма да бъде тайна. И ти го знаеш, Филип, кралю на Франция.
Кралят се наведе и го удари през лицето с опакото на ръката си. Пръстенът с аметист разряза бузата на затворника.