— Тайната! — повтори той. — Ако ми я кажеш, аз също ще ти кажа една тайна.
Рулс се опита да се усмихне. Той ту губеше съзнание, ту се свестяваше. Понякога му се струваше, че е обратно в Оксфорд. Друг път, че е в кръчмата и пее с приятели коледни песни, а навън се сипе сняг. Или че крал Едуард се разхожда под ръка с него из розовите градини на Уестминстър.
— Познаваш ли Панций Кантроне? — попита Филип.
Рулс потръпна.
— Трябва да го познаваш — настоя Филип. — Сигурно си чувал скандалните лъжи, които той представя за истина.
— Не познавам такъв човек.
— Хайде, мастър Рулс. Ще ти освежа паметта. Преди да загине при нещастния случай с лодките мосю Малвоазен смяташе, че е научил някои тайни.
— Наистина не го познавам! — избухна затворникът, опитвайки се да овладее гаденето. Не трябваше да губи съзнание. Само да можеше да забрави болката!
— Мосю Малвоазен споделил наученото със сеньор Кантроне. По един или друг начин ти си го разбрал.
Рулс не вдигаше поглед.
— Ти ще умреш — продължи безмилостно Филип. — Или бързо, или на въжето в моята градина.
Рулс отново не отговори.
— Каква беше тайната? — настоя Филип — Затова ли господарят ти те изпрати в Париж? — Филип кимна на един от палачите, който дръпна назад главата на Рулс. — Лорд Хенри Фицалан е мъртъв — заяви той. — Убит от стрела в сърцето. Колкото до сеньор Кантроне, Амори дьо Краон е съвсем близо до него. Или може би се утешаваш с мисълта, че тайните, които си открил, са стигнали до Англия? По онзи търговец, как му беше името? А, да, Малшар. Той стигна до Булон и взе кораб за Англия.
Рулс се опита да се съсредоточи. Въпреки болката, той си припомни живо дребничкия Малшар и товарния му кон, които кръстосваха калдъръмените улички на Париж и провинциалните пътища.
— Ти пи с него, нали? — продължи Филип. — В една гостилница на пътя за Фонтенбло. Двамата седяхте в ъгъла и си шушукахте като деца. Малшар си тръгна. — Филип замълча. — Пийни си още вино. Колкото искаш. — Той изчака, докато дадат на затворника да пие. — Малшар е мъртъв. Хората ми го причакаха на едно усамотено място по пътя.
Рулс се закашля и изплю виното. Нежно като майка, Филип попи устните му с окървавената кърпа.
— Но Малшар беше по-бърз, отколкото предполагахме. Бил си запалил огън и преди да успеят да го спрат, изгорил писмата ти, а моите хора изгорили него.
Рулс се усмихна през болката.
— Тогава и ти знаеш колкото мен, Филип Френски.
Кралят се облегна на подобния си на трон стол и отметнал глава, се заслуша с едно ухо в песента на славея в сребърна клетка, която висеше от клоните на една череша. От друга част на двореца се дочу тръбен звук и той разбра, че е време за обедната молитва. Губеше си времето тук. Кимна на палачите.
— Изведете го! Обесете го!
Изправиха Рулс на крака и го изведоха навън. Филип грижливо изтри кръвта от ръба на чашата и отпи от нея. Радваше се, че Фицалан е мъртъв. Нямаше да има повече писма и намеци за изнудване. А Кантроне? Щеше ли дьо Краон да го убие? Това не го интересуваше. Какво беше смъртта на един човек в сравнение с големите му планове? Но не биваше да обижда Едуард Английски. Щеше ли Кантроне, когото с радост би обесил заедно с Рулс, да му продаде тайната си? Или щеше да избяга? Ако я продадеше, какви проблеми щеше да му създаде? Какъв скандал щяха да предизвикат шпионите на Едуард в Париж или Авиньон? Филип погледна към вратата. Имаше ли Амори дьо Краон пръст в смъртта на Фицалан? Беше ли приел заповедите му твърде буквално? Филип потри бузата си. Трябваше да се помоли, да отправи молитва към своя предшественик свети Луи пътищата на Кантроне и онзи досадник Корбет никога да не се пресекат.
Осма глава
Филип би бил доволен, ако можеше да види колко разтревожен е Панций Кантроне. Френският крал направо би коленичил в благодарствена молитва, защото през този слънчев есенен следобед на италианския лекар му оставаше още много малко живот. Той, разбира се, не знаеше, че смъртта го дебне. Просто бе решил да избяга от Англия и от французите и да не позволи на английската корона да го предаде на Филип Френски.
Италианският лекар се връщаше от посещение в манастира „Света Хавизия“. Беше се погрижил за младата послушница сестра Фиделис, чиито кокалчета бяха толкова подути, че пръстите й изглеждаха като нажилени от пчели. Кантроне се беше държал професионално. Бе прегледал кожата, опипал костите и въпреки притесненията на момичето, внимателно изследвал урината й, защото съществуваше възможност отокът да е бил предизвикан от отклонения в притока на телесните й течности. Разбира се, лейди Маделин го бе посрещнала сърдечно и двамата си бяха поговорили насаме в покоите й, преди и след като се беше погрижил за послушницата. После Панций Кантроне бе пийнал малко вино и похапнал сладкиши в трапезарията, преди да вземе коня си, а в момента яздеше обратно по горския път към имението Ашдаун.