Италианският лекар се бе увил плътно във вълнената си наметка. Носеше и подплатени с вълна ръкавици, защото макар според англичаните зимата още да не бе настъпила, му беше студено. Той мразеше тези мрачни, влажни гори и копнееше за слънчевите долини на Тоскана. Кантроне бе твърдо решен да избяга. Пристигна в Англия, защото лорд Хенри му обеща защита. В замяна лекарят му бе прошепнал тайните, които бе научил от мосю Малвоазен. Сега тези тайни отново го преследваха, докато конят му вървеше по пустите горски пътеки. Мрачни образи изпълваха ума му: монаси с черни качулки и свещи в ръце, които обикаляха из катедралата; а зад тях драпиран с кадифе ковчег върху раменете на носачите. Тъжните гласове на хора прииждаха и се отдалечаваха като вълна, напявайки думите от заупокойната служба. Пред катедралата обикаляха конници в ризници и успокояваха тълпата. Кантроне беше участвал в процесията. Стоеше до Малвоазен. Бяха наблюдавали как царствените опечалени се привеждаха към восъчната статуя върху ковчега. Там бяха струпани рози и бели лилии. В един миг Малвоазен не бе издържал и бе прошепнал:
— Не беше възпаление на дробовете.
— Какво? — беше попитал Кантроне.
— Не беше възпаление на дробовете — беше повторил тихо Малвоазен, произнасяйки думите само с ъгълчето на устата си, с блеснали очи и лице, зачервено от изпитото вино. — Тя беше отровена.
Кантроне бе замръзнал от страх и удивление, но лукавият Малвоазен бе избрал момента, в който другият не можеше да избяга.
— Знаеш, че казвам истината.
Воднистите му очи се бяха впили в тези на Кантроне и италианският лекар си бе позволил да се усъмни. По-късно, когато църквата се бе опразнила и облаците тамян се рееха като забравена молитва в катедралата, постепенно издигайки се към високия таван, Кантроне бе придърпал Малвоазен настрани.
— Ако повториш някому онова, което ми каза — бе му прошепнал той, — и двамата ни чака бесилка.
Вече изтрезнял, Малвоазен се беше огледал страхливо.
— Аз изпълних дълга си — бе казал той. — Омръзна ми. Време е да потърся мир и покой.
Малвоазен бе напуснал поста си. Всички очакваха, че Кантроне ще се стреми да го заеме, но италианецът беше колкото добър лекар, толкова и хитър интригант. Бе забелязал мъжете, които го следваха по пътя към кръчмата или стояха пред къщата му, когато паднеше мрак. Като всеки добър лекар, той разпознаваше симптомите. Бе приготвил багажа си и избягал посред нощ. Отначало в Италия, а после по море към завладяния от англичаните град Бордо. Дори там се беше чувствал преследван и се канеше да поеме още по-надалеч, когато се бе запознал с лорд Хенри Фицалан. Английският благородник си търсеше лекар и впечатлен от уменията на Кантроне, му бе предложил място в имението си. Италианецът веднага бе приел. С времето той беше открил, че Фицалан заема видно място в английския двор и е доверен пратеник във Франция. За да подсигури положението си, той му беше разкрил научените мрачни тайни. Лорд Хенри изглеждаше зарадван. Кантроне бе започнал да му вярва — единственият човек, на когото се бе доверил през дългия си, изпълнен с подозрения живот. Фицалан бе използвал тайните срещу французите, намеквайки какво знае при срещите с тях или в писмата си.
Кантроне дръпна юздите и вдигна очи към надвисналите клони.
— Бях глупак — промърмори той, — че му се доверих!
Лорд Хенри се бе заклел, че лекарят няма да го придружава във Франция, но в объркването, последвало смъртта му, Кантроне бе разбрал, че въпреки тържественото обещание, в Рай е нямало да се разделят с целувки и прегръдки, а са щели да го натоварят на някакъв кораб и да го предадат на французите. В замяна на какво? На повече влияние? На още власт? На торба злато? Лекарят смушка кроткия си кон и той ускори ход. Как бе могъл лорд Хенри да го предаде, когато той бе направил толкова много за него?
Сега той беше мъртъв, а сър Уилям бе само един наивен и простодушен младеж. Именно той неразумно му беше разкрил какво го е очаквало. Знаеше ли сър Уилям мрачната тайна? Щеше ли да му предложи защитата си? Кантроне поклати глава. Съмняваше се. Сър Уилям искаше да заличи всички спомени за присъствието на брат си от имението. Много от прислужниците бяха уведомени, че трябва да си търсят друга работа.