Корбет оглеждаше оредяващата червена коса на дьо Краон, жълтеникавото му лице, разрошените му брада и мустаци. Ако не бяха пълните му с живот и лукавство очи, той би изглеждал грозен. Очарователен придворен или безмилостен убиец? Понякога Корбет изпитваше лека привързаност към този смъртен противник и се чудеше дали дьо Краон се чувства по същия начин. Лицето на французина се превърна в маска на загриженост.
— Какви тъжни времена! Лорд Хенри е мъртъв! Голяма част от свитата ми е все още край Рай. Искаме да се върнем във Франция.
— Кралят ще назначи някой друг — отвърна Корбет. — Сър Уилям или милорд Съри.
— Ти няма ли да дойдеш в Париж? — попита дьо Краон, докато сядаше. Усмихна се на бледия си писар. — Имаме да ти покажем толкова много неща, Хю, особено градината на господаря ми зад Лувъра.
Сър Уилям пристъпи между тях и седна на големия стол, подобен на трон. Корбет реши да си спести отговора. Прислужникът, който стоеше зад новия господар на имението, вдигна ръце. Тръбачите в галерията в отсрещния край на залата дадоха сигнал и вечерята започна. Бульон, риба в сметанов сос, говеждо, еленско, цял печен лебед. Ястията следваха едно след друго, каните с вино непрестанно се пълнеха. Сър Уилям се стараеше да бъде добър домакин. Разговорът течеше свободно като поток, подминавайки подводните течения. Говореха за кралските дворове и канцеларии, за погребението на лорд Хенри и възможностите за траен мир между Англия и Франция, щом бъде консумиран бракът между принц Едуард и принцеса Изабела.
Ранулф чоплеше храната си, пресушил чашите с бяло и червено вино. Дьо Краон забеляза това, присви очи и заразпитва за нападението в Оксфорд. Последва общ разговор за предстоящия мир. Само веднъж между гостите се забелязаха признаци на напрежение.
— Къде е италианският лекар Кантроне? — попита дьо Краон. — Много искам да поговоря с него.
Сър Уилям, който бе пил много и бързо, сви рамене. Оригна се и хвърли няколко кокала към чакащите мастифи в залата.
— Ако знаех — завалено каза той, — щях да ти кажа.
Дьо Краон се канеше да продължи да го разпитва, когато пиршеството бе прекъснато от бръмчене на стрела. Тя мина през един от прозорците и се заби дълбоко в ламперията. Кучетата залаяха и завиха. Прислужници заприиждаха в залата. Сър Уилям седеше с отворена уста и вдигната чаша.
— Нападат ни! — извика старият иконом. — Войници, заемете местата си!
Корбет се зачуди дали старецът не е пил твърде много от виното, което поднасяше.
— Глупости! — дьо Краон се облегна на стола и двамата с писаря му се разсмяха.
Корбет тръгна през залата. Забеляза, че към стрелата бе привързано с връв късче пергамент.
Бухала ходи, където пожелае!
Той прави, каквото си поиска!
Недей забравя Розата от Рай!
Корбет разглеждаше внимателно стрелата, която нямаше отличителни знаци. Сър Уилям се бе приближил до него, олюлявайки се леко.
— Трябва да поговоря с теб, сър — каза му тихо Хю. — За това. — И той погледна твърдо господаря на имението в очите. — За Бухала и най-вече за италианския лекар и Пиърс Гейвстън.
Лицето на сър Уилям пребледня.
— Аз… не знам за какво говориш! — каза той.
— Искам да знам истината — настоя Корбет. — Иначе, милорд, можем да си играем на котка и мишка цяла нощ.
Той погледна назад към подиума, където дьо Краон се беше отпуснал на стола си. От Ранулф нямаше и следа.
— Сър Уилям — продължи Корбет, приближил глава до домакина, — дьо Краон е един от най-големите врагове на краля и възнамерява да ме унищожи. Забрави сладките приказки и целувката на мира. Ако ме срещне сам в някоя тъмна уличка, ще ме удуши или ще ми забие нож в корема.
Лицето на сър Уилям се обля в пот.
— Какво ще стане сега, сър? Не мога да се лутам тук, в присъствието на враговете си, и да преследвам блуждаещи огньове! Ще чуя ли истината или да накарам някой от менестрелите ти да ми изпее някоя песен?
Сър Уилям се обърна.
— Сеньор дьо Краон — извика той. — Възникна дребен проблем.
Французинът махна с ръка и сви рамене.
— Трябва да поговоря със сър Хю — продължи домакинът.
— Както всички ние по някое време! — сладко каза пратеникът.
Но сър Уилям, последван от Корбет, вече вървеше из залата. Вън тръгнаха по един сводест коридор, излязоха на чиста, настлана с плочи тераса и се изкачиха по тъмни дъбови стълби.
— Къде е стаята на брат ти? — попита Корбет.
Сър Уилям сякаш се канеше да му откаже да го заведе. Писарят погледна през рамо и наруга наум Ранулф. Подозираше къде е отишъл — да търси хубавата Алиша Върлиън. Фицалан продължи по коридора и спря пред една врата, отвори я и зад нея се разкри разкошно обзаведена, но разхвърляна стая. Корбет забеляза голямото легло с балдахин и завеси от черна коприна, обточени със златни и сребърни нишки. От двете страни на прозореца стояха големи шкафове, навсякъде имаше сандъци и ковчежета с отворени капаци. На един стол бяха струпани части от броня. В средата на широката дъбова маса лежеше меч. Сър Уилям покани Корбет да седне на стола от другата страна и донесе поднос с кана вино и чаши. Корбет отказа.