Той извади от кесията си любовното стихотворение. Бе твърде тъмно, за да го чете, но го знаеше наизуст. Пристъпи с единия крак и зае позата, типична за менестрелите.
С очи, насочени към прозореца и ръка на сърцето, той започна да рецитира стихотворението си:
Някой го докосна по рамото.
— Добър вечер, мастър Ранулф.
Той рязко се обърна.
Увита в тъмна наметка, прекрасна като нощта, пред него стоеше Алиша Върлиън.
Девета глава
— Любов на лунна светлина, а, Ранулф?
Прислужникът му седна на ръба на леглото и го погледна замечтано. Корбет свали бойния си колан и го хвърли на пода.
— Не биваше да постъпваш така — смъмри го той. — Не трябваше да напускаш празненството! Имах нужда от теб, за да ми пазиш гърба, а и не може да оставаш сам, когато дьо Краон е наблизо.
— Болдок беше с мен.
— А, да, вездесъщият Болдок, който не проявява излишно любопитство.
Корбет седна на леглото и се облегна на стената. Бе се запознал с конярчето, точно преди да напуснат Ашдаун и в себе си бе впечатлен от младежа. Той наистина необичайно напомняше на Малтоут, не толкова на външен вид, колкото по маниери и поведение. Очевидно вече бе приел Ранулф като другар в лудориите, а по начина, по който се бе погрижил за конете им, личеше, че е опитен ездач и коняр.
— Ще го вземеш ли, господарю? Фицалан възнамерява да уволни повечето прислужници към Коледа. Мисля, че иска да заличи всяка следа от съществуването на брат си в имението.
— Честен ли е Болдок?
— Колкото мен, господарю.
Корбет се разсмя.
— А как е голямата ти любов?
В себе си писарят бе разтревожен от отнесения израз в очите на Ранулф. Чудеше се дали това се дължеше на виното или на тайната любовна среща през нощта. Корбет бе виждал много влюбени мъже и сам бе изпитвал мъките на любовта, но винаги бе смятал, че Ранулф е различен. Сега мислено се удари в гърдите и произнесе „Mea culpa, mea culpa“. Беше си чисто възгордяване да смята, че познава толкова добре прислужника си.
— Ами ти, господарю?
Ранулф знаеше, че нападението е най-добрата защита. Корбет бе напуснал Ашдаун с доволния вид на котка, която е откраднала и сиренето, и каймака; дори си тананикаше тихичко, докато яздеха по горските пътеки обратно към „Горският дявол“.
— Сър Уилям е в беда — каза сега той. — Направи някои признания. Помогнал е на Пиърс Гейвстън, който бе прогонен с кралски декрет от това кралство. Той и сестра му трябва да отговарят за много неща.
Ранулф потри ръце. Никой не можеше да се сравни със строгия му господар, когато решеше да даде урок по смирение на някой наперен благородник или горда игуменка.
— Но това не е всичко — продължи Корбет. — Сър Уилям ми каза, че трупът на младата жена, открит в гората, вероятно е бил на френска проститутка, и то от скъпите.
— Какво, за Бога…
— Не знам. Не знам какво е правела в Ашдаун. Освен това сър Уилям ми каза, че дьо Краон и Филип Френски не са били толкова приятелски настроени към лорд Хенри, колкото уплашени от него. Причината за този страх е онзи бледен лекар Панций Кантроне, но той е изчезнал. Лорд Хенри и неговият безценен лекар! Според мен, а и според сър Уилям, брат му е разкрил някакъв потулен скандал, нещо, което би могло да причини големи вреди на Филип Френски. Знаем, че лорд Хенри и Филип са си писали. Англия и Франция не са във война, тъй че това не е престъпление, но освен това френският крал изпращал на Фицалан скъпи подаръци. Сър Уилям ми показа някои от тях: златни корони; бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни — дреболии сами по себе си, но ако някой писар от хазната събере стойността им, ще установи, че представляват малко състояние. — Корбет прехапа долната си устна. — Мисля, че Филип е поискал лорд Хенри да бъде изпратен във Франция, за да може веднъж завинаги да откупи тайната.