Корбет стигна до края, където празните страници бяха изписани с черно мастило. Ранулф забеляза, че една страница стърчи, сякаш е била откъсната и я почука с пръст.
— Какво е това?
Корбет прелисти.
— Това е религиозна рисунка.
Той подаде часослова на прислужника си. Рисунката беше малка и представляваше сцена от Стария завет — Сузана и старците — която често се срещаше по стените на църквите или в часослови като този. Но тук очите на всяка от фигурите бяха изрязани и на тяхно място имаше малки дупки.
— Защо лорд Хенри би направил подобно нещо? — попита Ранулф. — Защо умишлено е повредил рисунката, а после я е запазил в часослова, който е носил навсякъде?
Той потисна прозявката си и Корбет го погледна. Очите на Ранулф бяха зачервени.
— Най-добре си лягай — каза му писарят. — Утре имаме много работа. На обяд възнамерявам да организирам съд в „Сейнт Осуалд“. Попитах сър Уилям. Тъй иска да ми угоди, че ще осигури войници, които ще ни доведат няколко души, за да бъдат разпитани.
— Без лейди Маделин? — с насмешка каза Ранулф.
— Не, тя е твърде високопоставена за подобно нещо и може да откаже да дойде. Но отшелникът Одо, брат Козмас, Робърт Върлиън ще бъдат там. — Корбет вдигна поглед. — Както и дъщерята на лесничея Алиша. А, да, и онази странна жена Йокаста, която наричат вещица. Най-добре е да ги разпитам там.
— Сър Уилям ти оказва голяма помощ.
— Сър Уилям се бои — отвърна Корбет, — да не те пратя в Уестминстър с историята за него и Гейвстън. Но кралят ще се разгневи, а и аз не искам сър Уилям да изчезне от погледа ми. Освен това той ми обеща, че ще държи под око нашият добър брат во Христе сеньор дьо Краон.
Ранулф стана и разкопча плаща си. Корбет се върна към стария часослов. Една празна страница в началото бе изпълнена с детински рисунки и кратки молитви. Корбет прецени, че лорд Хенри бе овладял официалния почерк на писарите. Някои от записките бяха отпреди години, мастилото бе избеляло до сиво. Други, записани с тъмнозелено или червено, бяха по-скорошни. Корбет внимателно се вгледа в тях. Едната бе нещо като кратък дневник на пътуване до Франция и споменаваше датите и местата, където бе отсядал лорд Хенри. Имаше рисунка на леопард, който Фицалан бе видял в лондонския Тауър, списък на провизиите за празненството на 1 януари и костюма, който лорд Хенри щеше да носи — Господарят на безредието. Една цяла страница бе изпълнена с историята на почтена и свята жена на име Жана Капилана. Той я прочете внимателно, но тя съдържаше само списък на благочестивите дела на жената, помощта й за бедните, грижата за болните, познанията й за билките.
— Чувал ли си за светица, наречена Жана Капилана? — попита Корбет.
Ранулф вече си беше легнал, увит в одеялото, обърнал глава към стената. Корбет се усмихна и остави часослова. Съблече се, подреди дрехите си на стола, духна свещите и погледна през прозореца. В хана вече цареше тишина. Той погледна към Ранулф. Обикновено писарят хъркаше оглушително.
— Любовта е ужасно нещо — забеляза Корбет. — Нож с две остриета. За раните, причинени от нея, няма лек.
Легналият Ранулф се усмихна, но не отговори. Чу, че господарят му си ляга, но мислите му отново и отново се връщаха в обляната от лунна светлина градина и сърцето му тръпнеше от радост. Бе очаквал Алиша да му се присмее, но не бе станало така. Тя му бе обяснила, че в стаята горе се намира прислужницата и че ще се чувства поласкана да изслуша стихотворението му.
— Винаги излизам нощем — беше казала тя, посочвайки към мрака. — Там има поток. С баща ми често ходим при него, когато вечерите са топли. Слушам шумовете на нощта. Радвам се, че отидох там. — Тя се приближи и хвана китките му. — Свикнала съм с похотта, Ранулф-ат-Нюгейт, с дръзките погледи и наглите подмятания. Но стихове, прочетени тихо на лунна светлина! Ти наистина си странен. Грешно съм те преценила. — После тя се бе надигнала на пръсти, бе го целунала лекичко по бузата, бе грабнала стиховете от ръката му и се беше отдалечила.
Каквито бяхте, ние сме били.
Каквито ние сме, ще бъдете и вие.
Корбет прочете надписа около купола на тъмната дървена църква „Сейнт Осуалд“.
— Накрая — каза той на Ранулф, отваряйки вратата — всички ще станем такива, каквито Бог пожелае.
Той се спря на входа. Църквицата бе построена изцяло от дърво; строителят хитроумно бе използвал редица дъбове като колони, поддържащи покрива, а от двете страни на кораба имаше тъмни трансепти, осветявани от малки квадратни прозорчета. Покривът беше като на хамбар — от дебели греди. Преградата изглеждаше старинна, някои от резбите — свети Йоан и други светци, скупчени около разпнатия Христос — бяха очукани и стари. Корбет мина през вратичката и влезе в убежището. Там седеше мъж, облечен в расо на францисканец. В нишата отзад имаше тънък дюшек; одеялата бяха грижливо сгънати върху възглавницата, поднос с останки от храна лежеше на пода.