— Робърт Върлиън? — попита Корбет.
Той огледа главния лесничей. Върлиън, мъж с редееща коса, кимна и се изправи, примигна от болка и потърка дясното си коляно.
— Докато бягах — обясни той, — сигурно съм се ударил.
Лесничеят пристъпи с протегната ръка и Корбет я пое. Върлиън бе среден на ръст, загрубялото му от слънцето и вятъра лице беше набръчкано, очите зачервени от умора и тревога. Бе гладко обръснат, но се бе порязал на няколко места.
— Извинявам се за външния си вид — обясни той, — но сега съм затворник тук и завися от щедростта на брат Козмас.
— Видяхме се с дъщеря ти Алиша — Ранулф, усмихнат до ушите, пристъпи напред.
— Да, знам. Ти сигурно си сър Хю Корбет, кралският пратеник, ти — писарят му Ранулф-ат-Нюгейт. Дъщеря ми ме посещава, но брат Козмас не й позволява да ми носи чисти дрехи, храна или вино. — Той съзря учудването, което проблесна в очите на Ранулф.
— Законът за неприкосновеността на убежището — обясни Корбет — се спазва, само ако никой не ти носи дрехи, храна, напитки или каквото и да е друго.
— Но сега си в безопасност — настоя Ранулф. — Ние имаме заповеди от краля. Няма доказателство за убийство, а ти не си виновен в никакви други престъпления.
Върлиън сви рамене.
— Още не смея да напусна тази църква. Сър Уилям ме е нарочил. По-добре да остана тук, докато този въпрос бъде разрешен веднъж завинаги.
— Съгласен съм с него.
Корбет се обърна. Брат Козмас бе влязъл от страничната врата, която водеше към сакристията. Той направи кръстния знак във въздуха към тях.
— Получих уверенията на сър Уилям, но чух думите ти, Робърт, и съм съгласен с тях. Остани тук, докато всичко приключи.
— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.
— Гората Ашдаун може да бъде много самотно място.
Свещеникът се приближи, шляпайки със сандалите си по пода. Взе огниво и запали две свещи на олтара.
— Робърт Върлиън е невинен. Не искам да му се случи нещо. Той потърси убежище тук, нека остане. Тук е в по-голяма безопасност, отколкото където и да е другаде. Не си ли съгласен, Робърт?
Лесничеят потърка брадичка.
— Убежището е на твое разположение — убедително продължи свещеникът. — Нощем можеш да спиш у дома. Какво повече искаш?
— Но ако си невинен — попита Ранулф, — защо не се опълчиш на обвинителите си?
Върлиън седна на една пейка и скри лице в ръцете си. Известно време остана така, после ги погледна.
— Сутринта, когато умря лорд Хенри, аз се върнах в къщата, за да се убедя, че Алиша е в безопасност. После се присъединих към лова. Не видях нищо необичайно. Но когато стигнах долината Севърнейк, лорд Хенри беше убит със стрела в сърцето.
— Как стигна дотам? — попита Корбет.
— Бързах, когато излязох от къщата си — обясни Върлиън. — Чувах пред мен виковете на ловците и лая на хрътките, шумоленето на сърните, докато тичаха през храстите към долчинката.
— От коя страна дойде? От онази, където беше лорд Хенри или от отсрещната?
Върлиън затвори очи.
— Дойдох отзад — каза той. — Вървях по същата пътека, по която бяха минали ловците.
— Значи си стигнал до началото на долчинката?
— Да, там спрях. Видях, че нещо се е случило. Няколко души се бяха скупчили около един паднал човек. Някой извика, че лорд Хенри е бил убит.
— Защо не отиде при тях?
— Не знам! — Върлиън вдигна поглед, очите му примигваха. — Наистина не знам. Уплаших се. Мина ми през ума, че всички са си по местата, освен мен.
— И сър Уилям не е бил — каза Корбет. — Отишъл в гората, за да се облекчи.
— Не знаех. — Върлиън поклати глава. — Разбираш, сър Хю, че бях много разстроен. Бях главен лесничей на лорд Хенри. Бях и баща на младата жена, която бе привлякла похотта и развратните му помисли. Не разбирам много от законите. Дори когато се обърнах и побягнах, си мислех какво ще кажат обвинителите ми. Когато лорд Хенри беше убит, Върлиън не беше на мястото си! Върлиън е майстор стрелец! Върлиън познава горите като дланта на ръката си и най-вече Върлиън има достатъчен мотив, за да убие господаря си!