— Баща ми е уплашен. Той е добър лесничей, сър Хю. — Тя нежно погали косата на Върлиън. — Познава добре гората. Познава и хората, които живеят там, и животните, разчита следите им, знае тайните им пътеки. И сега, когато неговият развратен господар беше убит…
Върлиън вдигна глава, бузите му бяха мокри от сълзи.
— Какво можех да направя? — умолително попита той. — Ако ме изгонеше, къде щях да ида? Роден съм в този край, сър! Ашдаун е целият ми свят, целият ми живот!
— Ти разбираш това, мастър писарю, нали? — попита Алиша. — Нали си толкова умен!
— Значи пак си била в „Горският дявол“? — попита Корбет.
— Да, тази сутрин. — Алиша не погледна към Ранулф. — Исках да се видя с един човек, но той вече беше излязъл. Един от прислужниците, който трябвало да поддържа огъня, ми каза, че се събудил много преди зората. Ти, сър Хю, вече си бил в кръчмата, увит в наметка и си ровел пепелта, сякаш си бил там цяла нощ.
— Не ми трябва много сън — Корбет я гледаше в очите. — Слязох долу и прочетох няколко писма. Разгледах един молитвеник, но нищо интересно не научих от него. Седях и размишлявах за смъртта на лорд Хенри и за баща ти, когото сега искам да разпитам. Чудех се защо ловът се е провалил. Защо му е трябвало толкова време, за да се върне? Защо не се е върнал първо в къщата ви?
— Какво друго си мислеше?
— Ще ти отговоря, мистрес, когато ми кажеш къде беше ти.
— Зад тази църква има гробище. Там е погребана майка ми. Това е единственото място в тази гора, където се чувствах в безопасност от лорд Хенри и прислужниците му. Взех кон и дойдох тук. Набрах диви цветя, оставих коня при страничната врата и сложих цветята на гроба на майка ми. После си поговорих с нея — Алиша не обърна внимание на сподавените ридания на баща си.
— А след това?
— Тръгнах си от гробището и поех към къщи, но бавно. Чудех се какво ще правим с татко занапред. Не е ли странно, мастър писарю, когато стигнах до Ашдаун, бъдещето ми беше решено. Лорд Хенри беше убит, а баща ми — беглец.
— Често ли носиш лък и стрели на гроба на майка си?
Гласът на Алиша беше изпълнен с ярост.
— Да! — изсъска тя през зъби. — Ще ти кажа нещо, писарю, ако бях срещнала лорд Хенри по пътя, щях да пронижа със стрела сърцето му! — Очите й блестяха от омраза. — Но Бог реши да го стори някой друг.
Десета глава
Корбет стана от стола.
— Брат Козмас, благодаря ти за помощта. Скоро ще пристигнат войниците на сър Уилям…
— Господарю!
Корбет усети, че Ранулф го дърпа за ръкава. Колкото лицето на Алиша бе почервеняло от гняв, толкова неговото беше бледо. Той хапеше устни, пръстите му потропваха по камата в колана му.
— Господарю, искам да поговоря с теб.
Корбет се поклони хладно на останалите и го последва вън от светилището към малкия страничен олтар, в който се намираше статуята на Светата Дева с Младенеца. Ранулф доближи лицето си до Корбет.
— Защо не ми каза за това? — Той се почука по слепоочието. — Умът ти непрекъснато щрака и се върти като колело на мелница. Може да съм ти прислужник, но освен това съм и писар на Зеления печат — на кралските заповеди присъства и моето име.
Корбет го заобиколи и запали една от малките свещи, поставени до железния парапет около статуята на Девата.
— Една за Мейв — промърмори той. После взе още една. — Една за малката Елинор. Една за детето, което Мейв носи в утробата си. — Взе и четвърта, после пусна монета в кутията, която за негово учудване бе зазидана в пода до статуята. — И една за влюбения Ранулф.
— Не е забавно, сър Хю!
— Убийството никога не е забавно, Ранулф. Не ти казах, защото знаех — той се върна при прислужника си — какво ще направиш. Седях тази сутрин в кръчмата, мислех си за Върлиън, за лова, за бягството му. Всичко е въпрос на логика, Ранулф. Понякога, Бог ми е свидетел, любовта и логиката си противоречат. Не представлявам заплаха за теб или Алиша, но убийството си е убийство. Кралските закони са си кралски закони. Трябва да се въздаде справедливост и ти, като писар на Зеления печат, си длъжен да помагаш за това. В противен случай не бихме се отличавали от горските животни, от които оцеляват само най-бързите и най-силните.
— Лорд Хенри разполагаше с власт.
— Но беше и уязвим. Помисли си, ако един знатен лорд може да бъде убит безнаказано, независимо какъв е бил или какво е направил, значи никой не е в безопасност и ти го знаеш — нито благородниците в именията си, нито писарите по улиците на Оксфорд.
Ранулф тъжно се усмихна.
— Нали не мислиш, че Алиша го е убила?
— Ще бъда честен, Ранулф, не знам. — Корбет започна да изброява на пръсти. — Тя е мразела лорд Хенри. Била е в гората, когато е умрял. Яздела е кон. Носела е лък и стрели и е опитен стрелец. И най-накрая, няма свидетели къде е била и какво е правила. Така че, независимо дали ти харесва или не, на този етап мистрес Алиша е под подозрение, но още нищо не е доказано.