— Казвам се сър Хю Корбет.
Алиша изящно сви рамене.
— Всички вие сте господари на гората — шеговито каза Корбет. — Сигурно познавате пътеките й по-добре от лорд Хенри. Но това ме смущава, защото в гората живее Бухала, а той се отличава от останалите разбойници. Много ми е интересен. Когато седях в кръчмата тази сутрин, си мислех за него. Той не ограбва пътници или поне няма доказателства за това. Не убива кралски елени. Единствената му вражда е със семейство Фицалан. Праща им заплашителни послания, привързани на дълги стрели, но никой не го е виждал, никой не го е чувал, никой дори не знае как изглежда.
Той зърна объркване в очите на Върлиън, погледна бързо към Алиша и към монаха. Брат Козмас се беше извърнал, сякаш привлечен от пращенето на една свещ върху олтара. Корбет се изправи.
— Това е истинска загадка.
— Не бях мислил за това — заяви Върлиън. — Вече е есен, а Бухала е в гората от пролетта, но аз не съм виждал и следа от него, както и другите лесничеи.
— Искаш да кажеш, че го познаваме под друго име ли? — попита Алиша.
— Това е едната възможност — съгласи се Корбет. — Може дори да е някой от вас тримата. Но ще ви кажа нещо…
— Сър Хю! Сър Хю Корбет!
Ранулф отиде при преградата между кораба и хора. Вратата на църквата се отвори и на входа се появиха стрелци в ливреята на рода Фицалан. Зад тях стоеше жена. Тя бе сложила ръка върху нечие рамо, но Ранулф не можа да разбере чие, защото фигурата бе с наметка и качулка.
— Нашите гости пристигнаха — усмихна се Корбет. — Брат Козмас, ще ни помогнеш ли?
— И ти ще разбереш кой е убиецът, писарю?
— След известно време. Мога ли да използвам масата вместо писалище?
Монахът помогна на Корбет и Ранулф да преместят масата в дъното на църквата. После донесе пейки и стол за себе си. Корбет се разположи удобно. Ранулф извади от торбата си пергамент, здраво запушена мастилница и кадифена кесийка с добре подострени пера.
— Кого сте довели? — попита Корбет.
Стрелците затътриха крака.
— Йокаста, дъщеря й и отшелника, който се нарича Одо.
— Доведете Йокаста тук. Не, не! — Корбет скочи на крака и се приведе напред. — Ти остани на входа, брат Козмас. Донеси друга пейка за дамата.
Ранулф вече записваше името на жената и на дъщеря й Бланш, както повеляваха изискванията на канцеларията.
Йокаста седна на пейката срещу него, прегърнала с една ръка дъщеря си, която гледаше уплашено с отворена уста. Корбет изруга на ум слабата светлина. Лицето на Йокаста бе скрито в сянка, но във високите скули, наблюдателните, леко дръпнати очи, строгата уста и твърдата брадичка се долавяше вътрешна сила. Черната й коса бе леко посребрена. Корбет забеляза силните пръсти с чисти нокти. Беше облечена в тъмнокафява рокля, а на здравия й мургав врат висеше сребърна верижка с малък златен полумесец.
— Ти ли си Йокаста?
— А ти кой си? — Гласът й беше нисък и гърлен.
— Знаеш кой съм, мистрес: сър Хю Корбет, кралски пратеник, а това е Ранулф-ат-Нюгейт.
— По чия заповед съм доведена тук? — прекъсна го тя. — На съд ли съм изправена?
Корбет извади кралската заповед от кесията си и я разгъна на масата.
— Не си на съд, мистрес, но кралската заповед ми дава право да те разпитам.
— Не мога да чета, писарю, но знам, че писмата с печати са важни. — Тя погледна към брат Козмас. — Добър ден, братко.
— Добър ден, Йокаста. Радвам се най-после да те видя тук.
Перото на Ранулф се счупи; той тихичко изруга, взе ново и го потопи в мастилницата.
— Не си ли между енориашите на брат Козмас?
— Тя е добре дошла тук — прекъсна го францисканецът.
— Не, не идвам в „Сейнт Осуалд“ — отвърна остро Йокаста и притисна дъщеря си към себе си. — Казват — тя затвори очи, — че това е Божият дом и портата към небето; ужасно място.
— И защо не идваш?
— Не съм достойна, а и дъщеря ми се плаши.
— Това ли е истината?
— А ти какво си мислиш, писарю?
— Говори се, че си вещица.
— Кой говори?
— Значи не го отричаш?
— Не ми приписвай думи, които не съм казала, писарю.
Корбет вдигна глава.
— Съжалявам, мистрес. Просто се пошегувах. Да започнем отначало. Защо не идваш на църква?
— Животът ми бе недостоен. Дъщеря ми е слабоумна и стоя далеч от хората, които биха я тормозили.
— Какво ще кажеш за слуховете, че си вещица?
— Лъжат, брат Козмас ще потвърди. Познавам билките, правя отвари, лапи, лекове, но не съм вещица. Не изравям корени от мандрагора, нито принасям кървави жертви под луната в полунощ.
— Защо живееш в Ашдаун?
— Това е моят дом. — Тя въздъхна, прошепна нещо тихичко на ухото на дъщеря си и отдръпна ръката си. — Имаш добри очи, писарю, в тях няма злоба. Тук си заради смъртта на лорд Хенри, нали? Ще ти разкажа за него. Той е баща на това дете. — Тя не обърна внимание на изненаданото възклицание на францисканеца. — Да, на младини лорд Хенри добре познаваше Петте пристанища14, нямаше бордей или публичен дом, който да не е посетил. Като млада бях като Мария Магдалена. — Тя лекичко се усмихна. — Преди покръстването й. Имам испанска кръв. Бях омъжена за моряк, когото убиха при кръчмарска свада. Капитанът не ми позволи да се кача отново на борда на кораба, с който дойдохме, макар да му отдадох тялото си. Затова станах уличница в Рай. На младини ме смятаха за красавица, писарю.
14
Съюз на английски крайбрежни градове, който първоначално (1278 г.) се състоял от пет пристанища — Хейстингс, Роумни, Хийт, Дувър, Сандуич — и се радвал на специални привилегии в замяна на морската отбрана на страната. По-късно към съюза се присъединяват Рай и Уинчелси. — Бел.прев.