— И още си — отвърна Корбет и долови весели искрици в очите на Йокаста.
— Умееш да ласкаеш, а, писарю? — Тя сведе глава и отпусна ръце в скута си. — Такъв бе и лорд Хенри Фицалан. В много отношения душата му беше от желязо, затворена и залостена, а сърцето му бе от камък. Но когато се влюбеше, той бе щедър на комплименти и подаръци. Идваше в Рай и купуваше благоволението ми. — Тя кимна към дъщеря си. — Още бях неопитна и забременях. Няколко милосърдни монахини ме приютиха. Не бяха като надутите дами в „Света Хавизия“.
— Ходила ли си в манастира? — прекъсна я Корбет.
— Само веднъж, за да моля за помощ. Заклех се повече да не стъпя там.
— Каква помощ?
— Дрехи и храна за дъщеря ми.
— Лейди Маделин — тихо каза Козмас — не се слави с милосърдието си.
— И накрая си се заселила в Ашдаун? — попита Корбет.
— Доведох детето с мен. Отначало лорд Хенри не искаше да ми повярва, но аз се заклех с тежка клетва. В Бланш — тя погали сребристорусата коса на дъщеря си.
Корбет погледна детето със съжаление: с блуждаещ поглед и разлигавена уста, то се бе сгушило в майка си като подплашено зайче.
— Бланш се роди слабоумна. Така ме наказа Бог. Но лорд Хенри я видя и ми повярва. Даде ни къщичка и малка месечна сума.
— Посещаваше ли те?
— Понякога. — Тя отмести поглед. — Лорд Хенри беше мъж с много плътски желания. Не лягаше често с мен, но как да се изразя, писарю? — Тя вдигна ръце. — Понякога бях неговата проститутка.
— Мразеше ли го?
Йокаста погледна към грубия дървен кръст на олтара зад Корбет. После очите й се отместиха към Върлиън и дъщеря му, които седяха, сближили глави в другия край на убежището.
— Мразеше ли лорд Хенри? — повтори Корбет.
— Не изпитвах нищо към него, писарю. Нищо, освен студенина. Възрастта не го бе направила по-добър човек. Той беше безмилостен и самовлюбен. В сърцето и душата му нямаше място за никой друг, било то брат, сестра, бивша любовница или незаконна дъщеря. — Тя прегърна Бланш. — Веднъж не е погалил детето си като баща. Знам какво казват за рода Фицалан — произхожда от дявола и дано се върне пак при него!
— Ти ли го прати там? — попита Ранулф.
Йокаста го погледна внимателно.
— Дръзки очи имаш, а сигурно умееш и да въртиш оръжие — каза тя с лека усмивка. — Ти ли си мечът на Корбет?
— Аз съм писар като него.
— И то амбициозен — отбеляза Йокаста. — Не съм убила лорд Хенри.
— Как научи за смъртта му? — попита Ранулф.
— От същите хора, които казват, че съм вещица. Видях се с един пътуващ търговец, който идваше от „Горският дявол“. Беше си наранил пищяла и дойде при мен да му направя лапа. Трябва да е било няколко часа, след като трупът на лорд Хенри е бил отнесен от долината Севърнейк.
— Имаш ли лък и стрели, мистрес?
— Да, имам. Стар лък и два пълни колчана — подарък от лорд Хенри. И, да, мога да си служа добре с тях. Когато той ми позволяваше, ходех на лов. А и не всеки, който минава през Ашдаун, е кралски писар или чаровен придворен.
— Имаш ли кон? — попита Ранулф.
— Не.
— Познаваш ли повечето хора в гората? — попита Корбет.
— Аз ги познавам и те ме познават. Върлиън лесничеят, който е намерил убежище тук, дойде първо при мен. Аз му казах да дойде в църквата. Брат Козмас е единственият човек в гората, който би се опълчил срещу Фицалан.
— Виждала ли си някога Бухала? — попита Корбет. — Разбойникът, който води тази странна война срещу Фицалан.
— Да, веднъж.
— Наистина ли?
— Така мисля. — Погледът й се отправи към брат Козмас. — На лицето му имаше маска, парче кожа с дупки за очите и устата.
— Беше ли на кон? — попита Корбет.
Йокаста поклати глава.
— Носеше сиво наметало. Платът беше мръсен и на петна, но изглеждаше от добро качество. Видях го при потока Фърндаун. Той се намира навътре в гората. Берях билки. Бланш седеше на едно паднало дърво на няколко метра зад мен. Аз бях до потока и миех набраните растения, когато една фигура внезапно изскочи от храстите. Пееше си тихичко, докато пълнеше меха, който носеше. Аз замръзнах. Той не знаеше, че съм там, докато Бланш не ме извика. Тогава погледна към нея и изчезна също тъй тихо, както се беше появил.