— Добротата и щедростта на горяните е добре известна.
— И те ти носят храна и вода?
— Бих искал да мога да кажа, че подобно на пророк Илия, гарваните ме хранят. Но хора като Върлиън и брат Козмас — той бързо погледна към францисканеца — са добри и щедри.
— Познаваш ли човек на име Бухала?
— Не съм видял, нито чул нещо, което може да ти помогне, мастър писарю. Моля те, пусни ме. Ще те споменавам в молитвите си.
— Не бързай толкова. — Корбет удари с юмрук по масата. — Да ти кажа ли какъв си, сър? Лъжец! Ти си отшелник, колкото съм и аз.
— Как можеш да говориш така! — намеси се брат Козмас. — Одо е…
— Кога пристигна в Ашдаун? — попита Корбет.
— В началото на тази пролет — гласът на отшелника звучеше тревожно.
— Ако ти е минало през ума да бягаш, не те съветвам. Щом си невинен, няма от какво да се боиш.
— За какво говориш?
— Погледни се само — посочи към него Корбет. — Самозван отшелник. Непознат за този край. Защо си дошъл в Ашдаун? Тук не е свято място. Манастирът „Света Хавизия“ не привлича мъже, които са решили да служат на Бога.
— Нямам нищо общо с това място.
— Да, така е. Но се обзалагам, че имаш много общо с брат Козмас.
— Това са лъжи! — Францисканецът скочи на крака. — Сър Хю, ти си в Божия дом и в моята църква! — Той се приближи и постави ръка на рамото на отшелника.
— Би ли свалил превръзките от ръцете на Одо? — помоли Корбет.
Брат Козмас явно се канеше да откаже, затова Ранулф застана до отшелника с нож в ръка. Беше изненадан, както всички, от думите на господаря си, но ако кралският наместник искаше превръзките да бъдат свалени, тогава Ранулф щеше да се погрижи това да стане.
Одо въздъхна. Свали превръзките и ги хвърли на пода. Ранулф прибра ножа си и взе ръцете му.
— Кожата му е бяла и нежна, нали? — попита Корбет.
— Няма белези и е по-чиста от самите превръзки. — Ранулф стисна здраво ръцете на отшелника, който изстена. — Кой си ти? — попита Ранулф.
— Бухала — заяви Корбет. — Пусни го, Ранулф.
Приятелят му се върна към писането. Отшелникът стоеше с наведена глава. Брат Козмас гледаше някъде над главата на Корбет и устните му беззвучно се движеха.
— Не се бой, Одо. Не е престъпление да носиш окървавени превръзки. А с изключение на няколко стрели и загадъчни послания, изпратени на мен, лорд Хенри, а снощи и през прозореца на имението Ашдаун, не си извършил никакво престъпление. Да ти кажа ли как разбрах? — Корбет замълча.
Алиша Върлиън се бе приближила към тях, погълната от разиграващата се драма.
— Великият Тома Аквински, повтаряйки думите на Абелар, е казал, че до логично заключение може да се достигне по два метода. Първият е чрез доказателства и аз вече имам няколко, а вторият — по пътя на логиката. Нека ти обясня. Първо, Бухала е пристигнал наскоро в гората Ашдаун, също като теб. Второ, Бухала трябва да е някой, който може да се движи из нея без страх. Следователно, трябва да живее в гората и да познава пътеките й. Нещо по-важно, трябва да може да се промъква незабелязано. Макар и предрешен, той има нужда от помощта и подкрепата на друг човек. Твоят приятел и помагач е брат Козмас. Трето, Бухала не е обикновен разбойник, нито бракониер. Имал е възможността да убие лорд Хенри или поне да му причини значителни щети, но не го е направил. Просто му напомня за „Розата от Рай“. Четвърто, връзката на лорд Хенри с Бухала е тази кръчма. А доколкото знам, никой от живеещите наоколо не би могъл да е свързан с нея. Подозирах мистрес Йокаста, но тя си призна каква е била връзката й с лорд Хенри.
Корбет разпери ръце.
— Като разделим възможното от вероятното — той посочи към Одо — ти си главният обект на подозренията ми. Преструваш, се, че си отшелник, че живееш в пещерата „Драконовата паст“. Това би било лесно. Какъв си всъщност, мастър отшелник? Францискански монах, послушник? Ролята на отшелник би била идеална за целта ти. Така си можел да избегнеш съмненията. Никой не би заподозрял един Божи човек, чиито ръце са толкова разранени, че не може да държи лопата, а още по-малко да стреля с лък. Напускаш мястото на усамотението си и отиваш в скривалището, където държиш маска, лък, колчан стрели, пергамент и мастило. Като всички францисканци, ти си образован човек.
Корбет замълча. Отшелникът не вдигаше глава. Брат Козмас се беше приближил малко, сякаш за да му предложи утеха и помощ.
— Искал си да отмъстиш на лорд Хенри — продължи Корбет. — Но в сърцето си ти не си убиец. Постъпил си като Божи служител. Не си искал да накажеш лорд Хенри за греха му, а да разтревожиш душата му, да го накараш да съжали и да се покае. Направил си го, пращайки му послания — но това не ме засяга. Искам да знам дали търпението ти не се е изчерпало? Дали играта не ти е омръзнала и вместо да напомняш на лорд Хенри за Божието възмездие, не си решил да приемеш ролята на Бог? Уби ли го, Одо? Виновен ли си за смъртта на лорд Хенри?