— Не съм се приближавал до долчинката — дойде резкият отговор. Очите на отшелника проблеснаха. — Но ще ти призная, кралски писарю и дано Бог се смили над мен, че бях обзет от радост, когато разбрах, че е бил убит.
— Ами снощната стрела? — попита Ранулф. — Онази, която счупи прозореца в имението Ашдаун?
Отшелникът се засмя.
— Ако искаш вярвай, това беше моето сбогуване. Щях да остана още седмица или десет дни и да си замина. Сър Уилям е същият като брат си, но не е прегрешил срещу мен. — Той въздъхна. — Съжалявам, че стрелях срещу теб.
Корбет внимателно се взря в отшелника и брат Козмас. От една страна вярваше, че Одо казва истината, но от друга се чувстваше неловко. Ами ако брат Козмас беше убиецът, използвал приятеля си като претекст, като оръдие? Като много монаси, и двамата бяха практични хора. Силни, енергични, пламенни радетели за справедливост; би ли могло това да ги накара да преминат границата на монашеския си дълг?
— Сега какво? — попита брат Козмас.
Корбет погледна към Ранулф, но той изглеждаше разсеян. Драскаше си нещо в полето на пергамента и Корбет видя, че то е буквата „А“. Той се изправи. Алиша беше зад него, а Върлиън седеше в убежището, но сигурно бе чул всичко.
— Ще бъда откровен — каза Корбет. — И четиримата сте заподозрени.
— Но аз казах истината — възрази отшелникът.
— Вече ви казах — напомни Корбет, — доказателствата или логиката, или и двете, водят до създаване на хипотеза или потвърждават определено заключение. Знам, че ти си Бухала, а брат Козмас ти е помагал. Логиката и доказателствата ме карат да подозирам бащата и дъщерята Върлиън. Затова, ако свикам съд, той би отбелязал, че всеки от присъстващите в тази църква има за какво да отговаря.
— Но ние сме духовници — отвърна брат Козмас.
— Това не пречи да бъдете убийци — спокойно каза Корбет. — Поотделно или заедно. — Той почувства, че настръхва. — Възможно е дори и четиримата да сте замесени. Ще ви обясня. — Той седна на пейката. Очите му се спряха върху фигурата, кацнала на една от колоните: усмихнат демон с монашеска качулка, чийто раздвоен език се подаваше между дебелите устни; отдавна мъртвият дърводелец навярно бе осмял някой свещеник. Корбет се чудеше дали и двамата монаси не му се подиграваха тайно по същия начин.
— Трима души са били убити в гората Ашдаун — продължи той бързо. — Лорд Хенри и италианският лекар Панций Кантроне. Да не забравяме и младата жена, която е била убита със стрела, съблечена и заровена в плитък гроб, но по някаква странна причина — той внимателно наблюдаваше отшелника — тялото й било изровено и оставено при страничната порта на манастира „Света Хавизия“. Одо, ти спомена, че си искал да простреляш в сърцето лорд Хенри и желанието ти се е сбъднало. Другите двама са били убити със стрела в гърлото.
— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се Одо. — Аз… аз… това беше образно казано.
— Но съдът може да реши, че е важно. Може да се зачуди дали има двама убийци: един, който е убил лорд Хенри и втори, който е убил останалите две жертви. — Корбет замълча. — Кажете ми, Козмас и Одо, виждали ли сте нещо необичайно в гората? Ако искате, ще ви накарам да се закълнете. Позволете ми да ви помогна. Млада жена е била убита със стрела в гърлото. Бог знае защо, убиецът я съблякъл и я заровил в плитък гроб. Трябвало е да остане там. Ако някой друг беше открил трупа, да речем разбойник, навярно щеше да го остави на мястото му. Ако брат Козмас го беше намерил, щеше да го отнесе в „Сейнт Осуалд“ за подобаващо погребение. Някой от местните жители би вдигнал врява, а мастър Върлиън или един от неговите лесничеи би го отнесъл в имението Ашдаун.
Перото на Ранулф препускаше по страницата, поскърцвайки, докато той записваше накратко думите на Корбет. Сър Хю посочи към Одо.
— Ти си открил трупа, нали? Ти си свещеник и въпреки подозренията ми — човек с меко сърце. Не си посмял да вдигнеш врява, защото не си искал да привличаш внимание. Не си могъл да го донесеш на брат Козмас — това би породило съмнения. Затова си го занесъл в манастира „Света Хавизия“. Съвестта ти е била чиста, дългът — изпълнен. Прав ли съм, сър?
Одо кимна.
— Сутринта, когато лорд Хенри беше убит — отвърна той, — аз знаех, че ще има лов. Отидох да проверя дали не мога да създам неприятности — да пусна някоя стрела, да подплаша дивеча. Подхлъзнах се и паднах, защото беше кално. — Той сви рамене. — Открих трупа. Останалото е, както го каза. По-късно отидох в „Сейнт Осуалд“, за да кажа на брат Козмас, но видях дъщерята на Върлиън в гробището, затова се върнах обратно в пещерата си.