Корбет се обърна, прехвърли крак през пейката и повика Върлиън и дъщеря му.
— Ето какво ще направя. Всички ще останат там, където живеят в момента. Брат Козмас — тук; ти, Одо, ще се правиш на отшелник, докато случаят бъде разрешен. Но ще ме заведеш на мястото, където си намерил трупа.
Одо се съгласи.
— Мастър Върлиън, имам един въпрос към теб — продължи Корбет. — През нощта преди лова лорд Хенри и гостите му са били в ловната хижа Боклерк, на известно разстояние от Севърнейк. Защо?
Лесничеят, който вече седеше на стълбите на олтара, разпери ръце.
— Такъв беше обичаят. Лорд Хенри винаги напускаше имението преди лов. Кучетата бяха заведени там, гончиите и лесничеите също отидоха там за нареждания.
— А ти присъстваше ли?
Лицето на Върлиън пребледня.
— Разбрах, че лорд Хенри не се чувствал добре, заболял го стомахът, повръщал и прекарал голяма част от нощта в нужника.
— Пи до късно — отвърна Върлиън. — Заедно с брат си. Пресушаваха кана след кана. Лорд Хенри винаги много се е гордял с виното си.
— А виното — попита Корбет — от имението ли беше донесено?
Върлиън изтри капчиците пот от горната си устна.
— Кажи ми — настоя Корбет, — ти си главен лесничей. Твое задължение е било да подготвиш хижата, да осигуриш дивеча и приятното прекарване на лорд Хенри и гостите му.
— Не съм сигурен какво искате да кажете.
— А кой поднесе виното на лордовете? Искам да кажа, не са били в имението, където са останали обичайните им прислужници.
— Аз бях! — извика Върлиън, изправи се и изтри ръце в расото си. — Аз им поднесох виното.
— Нещо друго? — попита Корбет. — Ти си лесничей, мастър Робърт, гледаш кучета и коне. Обзалагам се, че разбираш от растения и билки почти колкото Йокаста. Сложи ли им нещо във виното? Нещо, което да отклони мислите на лорд Хенри от разврата? Беше ли отмъщение или пък опит да го спреш?
Върлиън не смееше да го погледне в очите. Ранулф стоеше с отворена уста и се закле наум, че следващият път, когато господарят му излезе от спалнята рано сутрин, ще го последва. Умът на Корбет се бе оказал остър като бръснач.
— Е, направи ли го?
— Да. — Главният лесничей махна с ръка, за да накара дъщеря си да замълчи. — Не беше отрова, а очистително. Видях го да седи там с престорената си усмивка и подигравателния поглед. Останалите гости се бяха оттеглили. Поиска от специалното вино, което беше донесено от Бордо. Разпечатах го и посипах вътре малко от един прашец. Не беше отрова, а нещо, което щеше да разбунтува стомаха му и умът му щеше да се отклони от порочните мисли. Не можеш да се правиш на жребец, когато през минута трябва да тичаш в нужника. Не беше повече от това, което аптекарят би предписал. Той изобщо не заподозря. Отидох си у дома и се върнах по-късно. На сутринта лорд Хенри, който беше здрав човек, се чувстваше по-добре; стомахът му беше празен — иначе нищо му нямаше. Събрахме се на двора, готови за лова. Точно завързвах ботуша му, когато той леко ме потупа по гърба и каза: „Няма нищо по-хубаво от лова за потушаване на пожара в слабините, нали, Робърт?“ — Върлиън облиза устни. — Уплаших се. Чудех се дали Фицалан няма да се откаже от лова и отидох да предупредя Алиша, но тя вече беше излязла. Останалото го знаеш.
— А пи ли сър Уилям от виното?
— Малко, но го разреди с вода. Лорд Хенри винаги го караше да пие много. Умираше от удоволствие да напие брат си, докато той падне под масата, но сър Уилям се пазеше.
Корбет се изправи и взе наметката си.
— Приключих.
Докато намяташе плаща си, той наблюдаваше как Ранулф съсредоточено почиства принадлежностите си. Посипа малко пясък върху пергамента, после го издуха, нави го и го върза с парче зелен шнур. После го прибра в торбата си заедно с перата, ножа и пемзата.
— Ще вървим пеша — усмихна се Корбет на Одо. — Оставихме конете си в „Горският дявол“, а и денят е хубав. Братко Козмас, ще ми донесеш ли кирка и лопата?
Монахът кимна и се отдалечи, следван от отшелника. Върлиън се върна отново в убежището. Ранулф едва се влачеше. Корбет реши да не бъде прекалено суров с него, затова продължи напред, оставяйки влюбения си приятел да се сбогува с любимата си. Застана отвън на стъпалата. Дворът отпред вече беше тих и пуст. Сър Уилям бе отвел хората си обратно в имението Ашдаун. Бяха взели и трупа. Корбет притвори очи и се заслуша в птичите песни. Уханието на гора, на храсти и цветя, на прясно разкопана земя изпълни ноздрите му. Чудеше се какво прави Мейв в Лейтън. Дали беше в безопасност? Дали беше здрава? Винаги се тревожеше, че тя се преуморява, но после си спомняше, че чичо й, лорд Морган-ап-Люелин, който им беше дошъл на гости преди години и бе решил да остане при тях, я следва навсякъде, кудкудякайки като стара квачка, каквато всъщност и си беше. Чу вратата да се отваря и затваря.