Выбрать главу

С тези думи той бе взел наметката и тоягата си и бе тръгнал. Алиша му се бе отплатила за добротата, като почисти убежището и премете пода. Обеща си, че утре ще се върне у дома, ще опече сладки и ще му ги занесе.

— Мислиш ли, че това ще приключи скоро? — прекъсна баща й мислите й.

— Сър Хю е добър човек. Ще въздаде кралското правосъдие справедливо и без страх. Но той е и потаен. Подозирам, че нито ти, нито аз можем да отгатнем мислите му.

— Ами другият? — подразни я баща й, опитвайки се да разведри настроението. — Онзи, който прилича на котка и се движи също така безшумно? Той май съвсем си е изгубил ума по теб!

— И аз по него — призна тя.

— Би ли се омъжила за него?

Тя отмести поглед.

— Какво ще правиш ти тогава, татко? — Тя дръпна францисканското расо, с което беше облечен. — Свещеник ли ще станеш?

— Не знам какво ще правя — отвърна Върлиън, — но когато всичко това свърши, ще приключа със семейство Фицалан.

— Затова ли искаш да ме омъжиш?

— Той е амбициозен младеж. — Върлиън хвана дъщеря си за китките. — Алиша, не му ли даваш надежди, защото криеш нещо?

Тя поруменя.

— Нямам какво да крия, татко. Ранулф-ат-Нюгейт е хубав младеж. Не съм срещала друг като него. Има добри хора и тук, но лорд Хенри беше като повечето мъже, само дето имаше властта и парите да задоволява похотта си.

Алиша се взря в лицето на баща си. Обичаше го. Той бе мил и нежен с нея, опитваше се да замести майка й. Познаваше гората и я бе научил на всичко, което знаеше. Още като момиченце я водеше да й покаже дупката на язовеца или леговището на лисицата, покачваше я на дърветата, за да разгледа яйцата на дрозда. Как би могла да му разкрие тайната си?

— Не ти ли се иска да станеш монахиня? — закачи я той. — Една от приближените на лейди Маделин.

— Не знам, татко.

Сърцето на Върлиън замря. Беше го казал на шега, но тя не бе възразила, както беше очаквал.

— Аз… — заекна тя. — Знам какво не искам да стана. Бих… искала…

— Прави каквото искаш, детето ми — каза той.

Алиша се канеше да му отвърне, когато на предната врата се потропа силно. Тя се накани да стане, но Върлиън, притеснен от страховете си, я изпревари.

— Стой тук, дъще. Навярно някой от горяните търси брат Козмас. — Той спусна качулката на главата си, докуцука до вратата и я отвори. — Кой е? — извика в мрака.

Навън духаше студен вятър и опадалите листа се въртяха в кръг като изгубени души. Върлиън усети уханието на гората и гневът му утихна. Излезе на верандата. Зад него вратата се затвори. Върлиън пристъпи напред и разбра, че е направил грешка. Нямаше никого, а той беше удобна мишена на фона на светлината от къщата. Понечи да се обърне, но в този миг стрелата го прониза в сърцето.

Петнадесета глава

Корбет оглеждаше трупа във францисканско расо. Ковчегът бе прост дървен сандък, вероятно в него бяха държали стрели. На гърдите на мъртвеца бяха струпани бели превръзки. Те прикриваха раната, но смъртта никога не изглежда добре; две монети затваряха очите на Върлиън, но лицето му беше изпито и небръснато, а устата зееше. Ръцете му лежаха скръстени на гърдите, стиснали дървено разпятие. Корбет чу плач. Отиде до преградата и видя, че Ранулф седи на пейката при Алиша.

Скръбта на младата жена беше неутешима. Очите й бяха зачервени от плач, лицето — бледо, красивата й коса висеше на сплъстени кичури до раменете. Тя седеше с наведена глава, притиснала ръце към гърдите си. Ранулф бе сложил ръка на рамото й и й шепнеше нещо, но тя сякаш не чуваше думите му. Корбет отиде при тях и коленичи.

— Мистрес Алиша, много съжалявам. Мъчно ми е, че не мога да направя или кажа нещо, което да облекчи ужасната ти скръб.

— Баща ми беше убит. — Алиша вдигна глава. — Той беше добър човек, писарю. Стана толкова неочаквано — тя изхлипа. — Седяхме в кухнята на свещеника. На вратата се почука. Татко излезе на верандата и попита кой е, после го чух да пада. Изтичах навън, но нямаше никого. Не видях нищо, освен гората.

Корбет лекичко потупа ръцете й, преди да се върне при ковчега и да постави отново капака му. Погледна към брат Козмас, който бе коленичил на молитвеното столче пред олтара на Богородица.

— Защо? — дрезгаво попита францисканецът, докато се изправяше. — Защо стават тези убийства, Корбет? Защо Христос не изпрати някой от своите ангели да ги спре?

— Знаеш причината — отвърна Корбет и посочи към стената, където художникът бе изобразил груба, но убедителна картина на сатаната като заек, който преследваше лисици с човешки лица. Заекът носеше демонична маска. Ушите му бяха рога, очите му — огненочервени, а в острите си нокти носеше мрежа. — Христос нарекъл Сатаната първия убиец. Ние всички сме убийци, братко. Тук. — Той потупа гърдите си. — В сърцата си искаме да убиваме и унищожаваме. Не ти ли се е прищявало да вдигнеш меч или тояга срещу лорд Хенри? Прости ми, Боже, но аз бих искал да приключа с онзи французин Амори дьо Краон! Да си разчистя сметките, трупани с години. — Корбет се приближи до свещеника. — Но бъди сигурен, ще заловя този убиец. Единствената ни защита срещу синовете на Каин, които обичат да убиват, е законът.