— И Божието правосъдие — добави францисканецът.
— Точно в това се крие мистерията. Божието правосъдие зависи от нас. Ще се молиш ли, братко?
— Винаги се моля.
— Трябва да се молиш за Върлиън и за себе си.
Брат Козмас го погледна учудено.
— Не вярвам, че убиецът е искал да убие Върлиън — обясни му Корбет. — Мисля, че целта му е била да убие теб.
Францисканецът вдигна ръка към устните си:
— Смили се, Исусе!
— Помисли си за това, братко. През нощта на вратата се чука. Върлиън отваря и…
— Разбира се, беше облечен в едно от моите раса. Алиша ми каза, че дори си бил сложил качулката.
— Убиецът не е знаел, че Върлиън се крие в твоята къща, а ти си отишъл при Одо.
Францисканецът кимна.
— Имал е малко време, само няколко секунди. В слабата светлина Върлиън му е заприличал на теб. Стрелата профучала и отнесла душата на горкия човек.
— Но кой би могъл да е? Кой иска да ме убие?
— Още не знам, братко, макар да имам подозрения. И знаеш ли кое е смешното? Мисля, че дори да беше убил теб, убиецът пак щеше да сгреши. А сега трябва да тръгвам.
Корбет мина зад преградата и видя, че Ранулф още стои до Алиша. Младата жена говореше тихо, но разпалено. Когато прислужникът му вдигна поглед, Корбет беше изумен. Никога не го беше виждал да изглежда толкова развълнуван — това вече не беше веселякът, уличният побойник, напереният младеж с язвителна усмивка. Ранулф приличаше на дете, научило нещо потресаващо.
— Ще бъда в хана — каза му Корбет. — Когато свършиш, ела там.
После кимна на свещеника и излезе от църквата. Взе коня си, още уморен и изцапан с кал от бързата езда от Рай, и се метна на седлото. Точно се канеше да препусне, когато измежду дърветата се появиха няколко ездачи. Ръката на Корбет посегна към меча, но в този миг очите му разпознаха ливреята на рода Фицалан. Сър Уилям препусна към него и свали качулката на бойното си наметало.
— Мислех, че си в Рай, Корбет.
— Бях. Тръгнахме оттам призори.
Сър Уилям кимна към църквата.
— Още едно убийство. Горкият Върлиън.
— Да, горкият Върлиън.
Сър Уилям внимателно се вгледа в лицето на Корбет, търсейки следи от сарказъм.
— Беше добър лесничей и отлично познаваше гората.
— Освен това беше добър човек и любящ баща — добави Корбет.
— Знам, знам — сопнато каза сър Уилям. — Снощи дойдох тук, за да поднеса съболезнованията си. — Той се намести на седлото. — Сър писарю, признавам, че нашето семейство причини много злини на тяхното. Ще се погрижа Върлиън да бъде погребан подобаващо.
— А дъщеря му? — попита Корбет.
— Не ти ли е казала? — Сър Уилям не дочака отговор. — Има роднина, игуменка в Малмсбъри. Съгласих се да й осигуря подходяща зестра…
— Тя ще постъпи в манастир! — възкликна Корбет. — Ще стане монахиня!
— Ще влезе в манастир — потвърди сър Уилям, приведе се и потупа врата на коня си. — Но дали ще стане монахиня, сама ще реши. Снощи се заклех, а аз държа на думата си. Тя ще получи зестра и годишна издръжка.
Той дръпна юздите, но Корбет му направи знак да почака.
— Сър Уилям, защо се отдели от ловците сутринта, когато брат ти беше убит?
— Казах ти, стомахът ми беше разхлабен, червата ми сякаш бяха пълни с вода.
— Не, не е било така — каза Корбет и приближи коня си до неговия. — Пил си малко вино предишната вечер, макар в него да е имало нещо.
— Откъде…
— Няма значение. Защо напусна лова и отиде между дърветата? За да се отдалечиш от стрелеца, който се е криел от другата страна на долчинката ли?
— Внимавай какво говориш!
— Не ме заплашвай, милорд. Семейство Фицалан са ловци, нали? Всички обичате да ловувате?
Гневът на Фицалан се смени с недоумение.
— Какво общо има това?
— Няма значение. Щом сър Хенри, който е изпил почти цялото вино, е бил добре на сутринта, защо брат му да не се е оправил?
— Ще ти обясня, Корбет. Сутринта на лова нищо ми нямаше на стомаха. Но докато чакахме в долината Севърнейк, брат ми ме заплаши, задето съм помогнал на Гейвстън. Ти не познаваше лорд Хенри лично, нали? Той беше човек, който се опияняваше от властта си и обичаше да мачка другите. Не му беше достатъчно да забие нож в плътта ти, трябваше и да го върти, докато изкрещиш от болка.