— Не бях помислил за това! — призна Едуард, връщайки се на мястото си. — Но това са ужасни лъжи. Искам да кажа, ако френският крал се ожени за фландърска принцеса или се опита да оглави Ордена на тамплиерите, който притежава имения, земи и съкровища из цяла Европа, Англия и нейните съюзници ще приемат това за обявяване на война. Мирният договор ще бъде анулиран и няма да има брак между сина ми и принцеса Изабела.
— Твое величество прави прибързани заключения!
— Но ти не искаш да напиша тези писма? Искаш нещата да си останат между нас?
— Разбира се, господарю. Но ще ми кажеш ли откъде си чул тези нелепи слухове?
— В подходящ момент. — Едуард се изправи на стола. — Та както казах — махна той с ръка, — в този брачен договор има няколко неуредени точки.
— Твое величество?
— Искам зестрата да бъде удвоена — шестстотин хиляди лири.
Дьо Краон пребледня.
— При тези обстоятелства мисля, че е възможно — заекна той.
— Чудесно! Искам и уверението на скъпия ми брат, че ще прекрати всякаква помощ за бунтовниците в Шотландия!
— Споразумяхме се.
— Искам и потвърждението му, че херцогство Гаскония и град Бордо ще бъдат признати за владение на английската корона.
— Така ще бъде.
Едуард разпери ръце.
— Тогава всичко е наред.
— Няма ли нищо друго? — със съмнение попита дьо Краон.
Кралят стисна устни и поклати глава.
— Господарят ми, кралят на Франция, ще приеме тези условия, но какви гаранции имаме, че зловредните слухове няма да се разпространят?
— Изпратих Хю Корбет в Ашдаун — отвърна Едуард. — Той знае за тях, но се закле да пази тайна. Познаваш лейди Маделин Фицалан, нали?
— Природената сестра на лорд Хенри, игуменката на манастира „Света Хавизия“?
— Същата.
— Дръзка жена — каза дьо Краон. — Чух слухове, че…
— Верни са, сеньор Амори. Лейди Маделин е заплаха за приятелството между нашите две кралства. Чула онези злостни слухове от Кантроне и ги разказала на брат си. Само тя знае подробностите. — Едуард махна с ръка. — Времето, мястото и т.н. Отказала да ги сподели със сър Хю. Мислим, че тя е първопричината клюките да стигнат до брат й. Освен това — усмихна се Едуард, — сега тя е единственият оцелял от онази нечестива тройка! Смятам, че е убила Фицалан и Кантроне, за да може само тя да се възползва от тези слухове.
— Значи не са били крадци?
— Не, дьо Краон.
— И какво ще правим, господарю?
Едуард забеляза, че въпросът е зададен в множествено число.
— Да, Амори, какво ще правим? — Той вдигна ръка. — Преди да заминеш за Дувър, ще се закълна в това, което ти обещах днес.
— В Светото писание ли? — попита дьо Краон.
— В Светото писание — потвърди Едуард. Той вдигна чашата, после си спомни, че французинът бе изплюл виното си в нея, когато се задави и я остави настрани. — Тази вечер, можеш да преспиш тук, Амори, за да присъстваш на пиршеството довечера. Ще чуеш един невероятен хор. Научих го да пее чудесен химн. Ще хапнем печено говеждо и ще се закълнем във вечно приятелство.
— Ами лейди Маделин Фицалан? — настоя Амори.
— О, да, ще ми напишеш писмо, в което изказваш съболезнованията си по повод смъртта на брат й и молиш…
Лицето на дьо Краон засия.
— Лейди Маделин Фицалан да ни придружи във Франция, за да може господарят ми лично да й изкаже съболезнованията си?
— Амори! Амори! — Едуард се приведе над масата и го стисна силно за рамото. — Не можеш да си представиш колко са ми приятни нашите разговори.
— Пътуването по море — замислено каза дьо Краон, разтривайки изтръпналото си рамо — може да бъде много опасно.
— Ако нещо се случи с лейди Маделин — отвърна кралят, — няма да държа теб или господаря ти отговорни.
Дьо Краон се поклони.
— В такъв случай, твое величество, ще се видим довечера.
Той отдръпна стола си и се изправи. Едуард го последва, заобиколи масата и го притисна в мечешка прегръдка. Размениха си целувката на мира. Доволен, френският пратеник се канеше да отстъпи, когато с изненада усети, как прегръдката се затегна до задушаване.
— Но Корбет — пошушна кралят — за мен е като брат. Ако нещо му се случи и разбера, че вината е твоя или на краля ти, Бог ми е свидетел, скъпи Амори, че животът ти няма да струва пет пари.
После освободи пратеника и отстъпи.
— Разбрахме ли се, сеньор дьо Краон?
Посланикът се поклони дълбоко.
— По въпросите, свързани с трайния мир между нашите две кралства, господарю, аз и моят господар сме напълно съгласни с теб.