— Лорд Хенри беше странен човек — продължи кралят. — Притежаваше обширни имения в Съсекс и къде ли не. Воин, дипломат и придворен. Изпращал съм го с мисии в Авиньон, Рим и Париж — кралят замълча.
— Защо да е странен, господарю? Дьо Варен е вършил същото. — Корбет извърна лице към него. — А граф Съри не е странен човек.
— Мери си думите, Корбет! — предупреди го графът.
— Лорд Хенри винаги е бил размирник — каза кралят. — Баща му се би на страната на бунтовниците, водени от дьо Монфор3, но след това мина на другата страна съвсем навреме. Доверявах се на лорд Хенри. Владееше свободно поне три езика. Можеше да чете и пише като учен. Дори е учил в Кеймбридж.
— Защо казахте „странен“? — настоя Корбет.
— Възгледите на лорд Хенри за религията… — кралят спря. — Как да кажа, бяха доста първични. Пътувал е до Светите земи. Бил е при тамплиерите. Да кажем, че му струваше усилия да приеме някои от ученията на Църквата.
— Занимавал се е с черна магия? — попита Корбет. — Има ли сведения от съдии, слухове, клюки?
— Понякога пътуваше до Ашдаун — потвърди Едуард. — Общуваше с една вещица, или по-скоро жена, подозирана, че е вещица: Йокаста, наполовина испанка, вдовица на някакъв моряк, който се заселил край Рай и бил прогонен оттам. Тя има дъщеря и Фицалан им дал къща в гората и парче земя близо до извора.
— Но това не е всичко? — попита Корбет.
— Не, не е. Лорд Хенри беше развратник. Ни една жена в Съсекс не беше в безопасност от него. Никога не се ожени и често се хвалеше, че не се налага да сръбва от една чаша, щом може да пие от много. Според това, което научихме, главният му лесничей, Върлиън има доста хубавичка дъщеря, Алиша. Лорд Хенри оглавявал списъка от кандидати да спечелят сърцето й и да се възползват от тялото й.
— И Върлиън му се противопоставил?
Кралят сви рамене.
— Не се наложило. Алиша го е направила вместо него. Виждал съм и двамата веднъж, когато бях на посещение в имението на лорд Хенри. Алиша е дребна, тъмнокоса, с лице на ангел и тяло, което би накарало и свещеник да съгреши. И така, Върлиън отговарял за вчерашния лов в долината Севърнейк, но изобщо не се появил. Нещо повече, явно е избягал и подозренията сочат към него.
— Логично заключение — рече замислено Корбет. — Няма да е за пръв път разлютен съпруг или баща да убие знатен развратник.
— Това не те ли подсеща за нещо? — кралят подразни дьо Варен.
Графът вдигна чашата си с вино и отпи. Кралят навлизаше в опасна територия. В двора се шушукаше за неуспешния брак на дьо Варен. Едуард осъзна, че е отишъл твърде далеч и приятелски стисна ръката на събеседника си.
— Ако не се досещаш, питай Ранулф.
Наскоро назначеният писар в канцеларията на Зеления печат бързо отмести поглед и започна да изучава щитовете по стената. „Един ден“, мислеше си той, „и моят щит ще виси там“. Сър Ранулф или може би епископ Ранулф? Той бързо се учеше от своя господар, който седеше до него: дръж си устата затворена, не отговаряй на оскърбленията, ако се колебаеш, просто се усмихвай, покланяй се и изчакай удобен момент.
— Не си убеден, че е бил Върлиън, нали? — попита Корбет.
— Не, не съм. — Едуард задъвка устните си. — Следях отблизо Фицалан. Беше се забъркал в твърде много заговори. Имаше твърде много пари. Бе затънал в разврат. Трябваше да се ожени, да улегне! Да бъде нещастен като всички нас, нали, дьо Варен?
— Бракът може и да е щастлив, господарю! — възрази графът. — Стига да не делите едно легло и един дом!
Едуард тихо се изсмя.
— Щях да оставя Фицалан да замине за Франция — продължи той. — Макар да се учудих защо иска да иде и защо скъпият ми брат во Христе Филип изрично настоя да бъде точно той.
— Предател ли беше?
— Притежаваше земи в Гаскония и мисля, че майка му е била французойка, но не съм сигурен. Изменниците са жертви на страстта, Корбет, палят се по някоя идея или жадуват за злато. Фицалан нямаше време за първото, а от второто имаше твърде много. Струва ми се, че е знаел нещо ценно за френския двор. Щял е да отиде, за да го изтъргува.
Корбет не показа изненадата си.
— Възможно ли е французите да са прибягнали до убийство? Дьо Краон постоянно е заобиколен от наемни убийци.
— Не и този път — отвърна Едуард. — Доколкото разбирам, Фицалан паднал на земята и умрял на място. Настанала голяма суетня. Сър Уилям незабавно поел към имението, за да се увери, че няма да плячкосат съкровищата му. Малко по-късно го последвал и дьо Краон. От малкото, което знам, никой от свитата на французина не е липсвал.
3
Симон дьо Монфор оглавява бунт срещу крал Хенри III. Бунтовниците дори успяват да пленят краля, но биват разгромени при Ийвшъм от престолонаследника, бъдещия крал Едуард I. — Бел.ред.