Стивън Кинг
Стрелецът
Стрелецът
I
Човекът в черно бягаше през пустинята, а Стрелецът го следваше.
Това бе най-великата от всички пустини, огромна, разпростряла се сякаш на цели светлинни години под небето. Бяла, ослепително бяла, безводна и безлична, с изключение на забулените в облаци планини, които се издигаха на хоризонта, и дяволската трева, която причиняваше сладки блянове, кошмари и смърт. Тук-там надгробен камък бележеше вярната посока, защото изоставеният път, който прорязваше дебелия слой хумус, някога беше оживено шосе, по което се движеха дилижанси. Оттогава светът се бе променил, беше опустял.
Стрелецът следваше пътя неотклонно, без да бърза, но и без да губи време. Голям мех за вода висеше на кръста му като огромна наденица. Беше почти пълен.
Стрелецът бе практикувал khef в продължение на много години и бе достигнал пето ниво. На седмо или осмо ниво нямаше да изпитва жажда; щеше да наблюдава обезводняването на собственото си тяло с безпристрастен клиничен интерес и да навлажнява устните си само когато разумът му нареди. Но бе едва на пето ниво. Затова беше жаден, макар че можеше да издържи още дълго без вода. В известен смисъл това му доставяше удоволствие. Беше романтично.
Под меха висяха револверите, чиято тежина предизвикваше приятно усещане. Два колана се кръстосваха над таза му. Кожените кобури бяха пропити с мазнина, така че дори изгарящото слънце не можеше да ги напука. Дръжките на револверите бяха от сандалово дърво, жълто и леко грапаво. Кобурите, привързани с каишки от необработена кожа, се полюшваха тежко на бедрата му. Месинговите гилзи на патроните, затъкнати в патрондашите, игриво блещукаха под слънчевите лъчи. Кожата приглушено проскърцваше. Самите револвери не издаваха нито звук. Те проливаха кръв. Нямаше смисъл да нарушават гробната тишина на пустинята.
Дъждовете и прахолякът бяха заличили истинския цвят на дрехите му. Ризата му бе отворена на гърдите; кожена връв минаваше през грубо изрязаните илици. Носеше панталони от дебела тъкан.
Изкачи се на една невисока дюна (тук нямаше пясък и дори свирепите ветрове, които се надигаха след залез слънце, разнасяха само фин прах) и видя останките от малък лагерен огън откъм подветрената страна, която слънчевите лъчи щяха да напуснат най-напред. Признаци като този, който за пореден път потвърждаваше принадлежността на мъжа в черно към човешкия род, винаги му доставяха удоволствие. Сипаничавото му лице, чиято кожа се белеше, се разтегли в усмивка. Той приклекна.
Онзи бе палил дяволската трева. Тя бе единственото нещо наоколо, което можеше да гори. Гореше бавно, със задушлив дим. Обитателите на пустинята му бяха казали, че дяволите живеят в пламъците. Пустинниците палеха тревата, но никога не поглеждаха към огъня. Твърдяха, че рогатите ще омаят и ще отвлекат онзи, който гледа в пламъците. И следващият, проявил непредпазливостта да се втренчи в огъня, ще види предишната жертва.
Той разрови останките от огъня и изгорялата трева се разпадна на сив прах под ръката му. Не откри нищо, освен парче овъглен бекон, което изяде, докато размишляваше. Винаги ставаше така. Вече втори месец преследваше през пустинята човека в черно през, безкрайната, ужасяващо еднообразна пустош и не успяваше да открие други следи, освен лагерните огньове. Не бе намерил дори консервена кутия, бутилка или мех за вода (самият той бе захвърлил четири меха като стара змийска кожа).
Може би огньовете бяха съобщение, предавано буква по буква. „Вземи барут“ или „краят наближава“. Или може би дори „Обядвай в «Джо»“. Нямаше значение. Не можеше да разчете тези идеограми, ако изобщо бяха идеограми. Както винаги жаравата беше изстинала. Убеден бе, че разстоянието между двамата им се скъсява, но нямаше представа как е стигнал до този извод. Това също нямаше значение. Изправи се и изтупа праха от ръцете си.
Нямаше други следи; бръснещият вятър бе заличил оскъдните отпечатъци в твърдия хумус. Никога не бе успявал да открие дори изпражненията на човека, когото преследваше. Нищо. Само изстиналата жарава покрай древния път и неумолимия далекомер в съзнанието му.
Седна и отпи малка глътка вода. Огледа пустинята, вдигна лице към слънцето, което вече клонеше към заник. Стана, сложи си ръкавиците и започна да събира дяволска трева за своя огън, който щеше да накладе върху пепелта, оставена от човека в черно. Откри в това ирония, горчива и затрогваща като романтиката в жаждата му.
Не използва кремъка и огнивото, докато и последните слънчеви лъчи не се скриха зад зловещата оранжева линия на хоризонта и единствено топлата земя под нозете му напомняше за отминалия ден. Упорито се взираше на юг, към планините, без да очаква да съзре тънката струйка дим, издигнала се над нов лагерен огън. Не видя нищо. Усещаше присъствието на човека в черно, но не бе достатъчно близо, че да види дим на фона на вечерното небе.