Едва тогава и жената започна да се кикоти; хълбоците й се тресяха. Смехът й премина в жален стон, който се сля с воя на вятъра.
С отсъстващ поглед Норт се отправи към вратата; очевидно бурята не го плашеше в стремежа му да накъса дяволска трева. Мъжът в черно, който беше останал сам зад бара, усмихнато го проследи с поглед.
Когато вечерта Алис се престраши и слезе в салона, носейки лампа в едната ръка и цепеница в другата, мъжът в черно си бе отишъл. Нямаше следа и от фургона му. Ала Норт седеше на масата до вратата, сякаш никога не бе ставал. Отново миришеше на дяволска трева, но вонята не бе така силна, както можеше да се очаква.
Погледна я и плахо се усмихна.
— Здравей, Алис.
— Здравей, Норт.
Тя остави цепеницата и започна да пали лампите, като внимаваше да не застава с гръб към него.
— Бях осенен от Божията милост — бързо рече Норт. — Вече няма да умра. Той ми го каза. Обеща ми го.
— Радвам се за теб. — Треперещите й пръсти изтърваха клечката и тя се наведе да я вземе.
— Иска ми се да престана да дъвча трева. Не е редно човек, осенен от Божията милост, да го прави.
— Тогава защо не спреш?
Раздразнението й я накара да се опомни и тя осъзна, че Норт е човек, а не дяволско изчадие. Пред нея стоеше жалък, полудрогиран тип с гузен вид. Вече не се страхуваше от него.
— Целият треперя — промълви той. — Но не мога без тревата. Алис, винаги си била добра с мен… Не мога дори да спра да се напикавам.
Тя се приближи до масата и нерешително се втренчи в него.
— Можеше да ме накара да спра — проплака Норт. — След като ми върна живота, значи можеше да направи и това. Не се оплаквам… — Огледа се уплашено и прошепна: — Страхувам се да не ме убие, ако се оплаквам.
— Може би е само шега. Изглежда, че има страхотно чувство за хумор.
Норт извади торбичката, която криеше под ризата си, и отсипа шепа стрита на прах дяволска трева. Алис машинално го отблъсна, сетне ужасено отдръпна ръка.
— Не мога… — И отново посегна разтреперан към торбичката.
Тя можеше да го спре, но не го стори. Продължи да пали лампите и почувства умора, макар вечерта едва да започваше. Но в бара не дойде никой, освен стария Кенърли, който бе пропуснал „представлението“. Не изглеждаше особено изненадан, че вижда Норт. Поръча си бира, попита къде е Шеб и плясна Алис по задника. На следващия ден нещата продължиха почти постарому, само дето хлапетата вече не преследваха Норт. На по-следващия ден освиркванията се подновиха. Животът се върна в предишното си русло. Децата събраха изкоренените от бурята царевични стъбла и ги изгориха насред улицата седмица след възкресението на Норт. Пламъците бяха невероятно ярки и повечето постоянни клиенти на бара излязоха, за да погледат. Приличаха на първобитни хора. Лицата им сякаш плуваха между пламъците и студеното сияние на небето. Докато ги наблюдаваше, Алис с тъга си помисли, че навярно идва краят на света. Всичко се разпадаше и нямаше лепило, което да съедини разпадащия се свят. Никога не бе виждала океан и вече нямаше да види.
— Ако имах кураж — промълви тя, — ако имах кураж, кураж, кураж…
Норт вдигна глава и тъпо се усмихна, сякаш надничаше от ада. Тя нямаше кураж. Беше само една барманка с белязано лице.
Огънят започна да догаря и клиентите се върнаха в бара. Алис започна да се налива с уиски и до полунощ беше мъртвопияна.
VIII
Алис приключи с разказването на историята и когато Стрелецът не направи никакъв коментар, тя реши, че е заспал. Налегна я дрямка, но гласът му внезапно я стресна:
— Това ли е всичко?
— Да. Вече е много късно.
— Хм. — Той започна да свива друга цигара.
— Да не разсипеш тютюн в леглото ми — предупреди го жената по-рязко, отколкото възнамеряваше.
— Няма.
Отново настъпи мълчание. Огънчето от цигарата проблясваше в мрака.
— Утре ще си тръгнеш, нали? — унило рече тя.
— Трябва. Мисля, че онзи ми е заложил капан тук.
— Не си отивай.
— Ще видим.
Стрелецът се обърна на другата страна, но Алис бе доволна. Знаеше, че той ще остане. Жената отново се унесе.
В просъница си спомни за начина, по който Норт се бе обърнал към непознатия, за странния език. До този момент непознатият не изразяваше чувствата си дори когато я любеше; задъхваше се едва на края, след което сякаш спираше да диша за миг. Приличаше на същество от детска приказка или мит, като че бе последният от своя вид, останал на този свят, който пише последната страница на своята история. Това нямаше значение. Важното беше, че щеше да остане известно време. Утре или вдругиден ще помисли по въпроса. Тя заспа.